Оставям подноса върху бяла масичка и придърпвам стол към нея. Вдигам капака. Пилешка кълка, преварена. По-добре, отколкото да е кървава — единствения друг начин, по който я приготвя. Рита винаги успява да покаже неприязънта си. Печен картоф, зелен фасул, салата. Компот от круши за десерт. Храната е предостатъчно, но е безвкусна. Здравословна храна. Трябва да приемате витамини и минерали, лукаво въздържано обясняваше Леля Лидия. За да бъдете достоен съсъд. Но без кафе и чай, и никакъв алкохол. Направени са проучвания. Има и хартиена салфетка като по кафенетата.
Замислям се за другите, които нямат. Тук е сърцевината на страната, мен ме глезят, дано Бог ни направи истински признателни, казваше Леля Лидия, или пък беше благодарни? Започвам да се храня. Не съм много гладна тази вечер. Коремът ме боли. Обаче няма къде да изхвърля храната, няма растения в саксии, а не ми се иска да рискувам с тоалетната. От напрежение, това е. Дали да не оставя храната в чинията и да помоля Кора да не ме издава? Дъвча и преглъщам, дъвча и преглъщам, усещам как се потя. В корема ми храната става на бучки, като мокри и изстискани картонени топки.
Долу, в трапезарията, върху голямата махагонова маса сигурно има свещи, бяла покривка, сребро, цветя, чаши за вино с вино в тях. Ще се чува почукването на ножове по порцелана, почукване, когато тя оставя вилицата си с едва чута въздишка, и не докосва половината от храната си. Сигурно ще се извини, че няма апетит. Може и нищо да не каже. Ако каже нещо, той дали ще отговори? Ако тя не каже нищо, дали ще забележи? Как изобщо прави така, че да бъде забелязана? Според мен ѝ е трудно.
Отстрани в чинията има бучка масло. Откъсвам ъгълчето на хартиената салфетка, увивам маслото в него, отнасям го до шкафа и го пъхам в пръстите на дясната обувка от втория си чифт, и преди съм го правила. Смачквам останалата част от салфетката — със сигурност никой няма да си направи труда да я изглади, за да провери дали не липсва парченце. Ще използвам маслото по-късно довечера. Сега не е подходящо да мириша на масло.
Чакам. Настройвам се. Сега тялото ми е нещо, което трябва да бъде настроено, както се настройва инструмент. Трябва да звучи като нещо сътворено, а не родено.
V
Дрямка
Тринадесета глава
Няма време. Едно от нещата, за които не бях подготвена — с колко много време ще разполагам, дългата скоба на пустотата. Времето е бял шум. Само да можех да бродирам. Да тъка, да плета, да върша нещо с ръцете си. Искам цигара. Помня как обикалях художествените галерии, обикалях деветнайсети век: били са обсебени от харемите. Десетки картини на хареми, дебелани, изтегнати по дивани, с тюрбани или плюшени шапки, веят им с ветрила от паунови пера, а в дъното — евнух на пост. Етюди с неподвижна плът, нарисувани от мъже, които не са стъпвали там. Тези картини би трябвало да са еротични и аз ги мислех точно за такива навремето, но сега разбирам за какво е ставало дума всъщност. Това са картини на анабиоза, на очакване, на предмети, които не се използват. Картини за скуката.
Но може би скуката е еротична, когато скучаят жените заради мъжете.
Чакам измита, вчесана, нахранена, като призова свиня. През осемдесетте измислили топките за свине — за прасета, които угоявали в свинарниците. Представлявали големи шарени топки, които прасетата търкаляли със зурлите си. Търговците на свинско твърдели, че така се подобрява мускулният им тонус, защото прасетата били любопитни и обичали да има за какво да мислят.
Четох за това в „Увод в психологията“, в главата за плъховете в клетка, които сами си правят електрошокове, за да има с какво да се занимават. И в главата за гълъбите, дресирани да кълват по бутон, който им доставя зрънце царевица. Три групи: първата получава едно зрънце на клъвване, втората получава по едно зрънце на всяко второ клъвване, а при третата зрънцата се появяват без определена закономерност. Когато отговорникът прекъсва подаването на зрънцата, първата група се отказва скоро, а втората — малко по-късно. Третата група така и не се отказва. Те продължават да се кълват до смърт, но не се отказват. Ами ако се получи?
Иска ми се да имах свинска топка.
Лягам на плетеното килимче. Винаги можете да се упражнявате, казваше Леля Лидия. По няколко пъти дневно, според дневния си режим. Ръцете настрани, коленете свити, повдигате таза, постепенно извивате гръбнака. Приклякате. И отново. Вдишвате, броейки до пет, задържате, издишате. Правехме това в залата за занятия по дом и бит, от която вече бяха разчистени шевните машини, пералните и съдомиялните. Заедно лягахме на малките японски рогозки под звуците на „Силфиди“26 на запис. Точно тази музика звучи сега в главата ми, докато се повдигам, накланям, дишам. Зад затворените ми клепачи слабички бели балерини се стрелкат грациозно между дърветата, а краката им потрепват като крилете на пленени птици.
26
Балет на хореографа Михаил Фокин (1909) по сюитата за пиано „Шопениана“ на Фредерик Шопен. — Б.пр.