Следобед лежим в леглата си в спортния салон около час, между три и четири. Казват, че е време за почивка и медитация. Тогава си мислех, че ни заставят, защото самите те се нуждаят от почивка, от отдих от преподаването, а и знам, че Лелите, които не бяха на смяна, се оттегляха в учителската стая за чаша кафе, или каквото наричаха с това име. Но сега си мисля, че почивката също беше тренировка. Даваха ни възможност да свикнем с празното време.
Лека дрямка, така я наричаше Леля Лидия с престорената си въздържаност.
Странното беше, че се нуждаехме от почивката. Много от нас заспиваха. Там през повечето време бяхме изморени. Според мен ни държаха упоени, слагаха нещо в храната, за да не буйстваме. А може би не. Може би се дължеше на самото място. След първоначалния шок, след като се примириш, най-добре се чувстваш в летаргия. Внушаваш си, че така пазиш силите си.
Бях там сигурно от три седмици, когато пристигна Мойра. Две от Лелите я вкараха във физкултурния салон по обичайния начин, по време на дрямката ни. Още беше с другите си дрехи, по джинси и синя спортна фланела, косата ѝ беше къса, противно на модата, както винаги. Веднага я познах. Тя също ме видя, но се извърна, вече знаеше какво е безопасно. На лявата ѝ буза имаше синина, която поморавяваше. Лелите я заведоха до едно празно легло, където вече бяха разстлали червената рокля. Мойра се съблече и отново започна да се облича мълчаливо, Лелите стояха до леглото, а ние останалите наблюдавахме, прижумели. Когато Мойра се наведе, видях издутините на гръбнака ѝ.
Няколко дни не успях да говоря с нея, само се гледахме, кратички погледи, като глътки. Приятелствата предизвикваха подозрение, знаехме го, затова се избягвахме взаимно на опашките за хранене и в залите между занятията. Дадоха ни белите наочници едва след като завършихме, преди това имахме само воалите, така че можехме да разговаряме, стига да е тихо и да не се извръщаме да се погледнем. Лелите бяха начело и в края на колоната, затова само другите жени представляваха опасност. Някои бяха вярващи и можеха да ни издадат.
Това е лудница, каза Мойра.
Радвам се да те видя, отговорих.
Къде може да поговорим?, попита Мойра.
В тоалетната, отговорих. Гледай часовника. В последната кабинка, в два и половина.
Само това си казахме.
Чувствам се по-сигурно сега, когато и Мойра е тук. Може да ходим до тоалетната, ако вдигнем ръка, но има ограничение по колко пъти дневно — отбелязват си в една табличка. Държа часовника под око, електрически и кръгъл, над зелената дъска отпред. Става два и половина по време на часа по Свидетелства. Леля Хелена е тук, Леля Лидия също, защото часът по Свидетелства е специален. Леля Хелена е пълна, навремето е оглавявала организацията „Следи теглото си“ в Айова. Много я бива по Свидетелства.
Говори Джанин, разказва как била групово изнасилена на четиринадесет години и направила аборт. Разказа същата история и предната седмица. Изглеждаше почти горда от случилото се, докато го разказваше. Може би дори не е вярно. В часовете по Свидетелства е по-безопасно да си измисляш, отколкото да заявяваш, че няма какво да разкриеш. Но понеже е Джанин, вероятно историята е повече или по-малко вярна.
Чия е вината обаче?, пита Леля Хелена, изпънала пълния си показалец.
Нейна, нейна, нейна, напяваме в хор.
Кой ги е подвел?, грейва Леля Хелена, доволна от нас.
Тя. Тя. Тя.
Защо Бог допуска да се случват такива ужасни неща?
За да ѝ даде урок. Да ѝ даде урок. Да ѝ даде урок.
Предната седмица Джанин избухна в сълзи. Леля Хелена я накара да коленичи отпред в класната стая с ръце на гърба, та всички да виждаме зачервеното ѝ лице и сополивия нос. Косата е матоворуса, миглите ѝ са съвсем светли, все едно ги няма, изгубените мигли на човек, преживял пожар. Обгорени очи. Изглежда отблъскващо: слаба, неспокойна, на петна, розова като новородено мишле.
Никоя от нас не иска да изглежда така, никога. За един кратък миг я презираме, макар да знаем какво са ѝ причинили.
Ревла. Ревла. Ревла.
Бяхме напълно искрени и това беше най-лошото.
Преди имах хубаво мнение за себе си. Но не и тогава.
Това се случи предишната седмица. Тази седмица Джанин дори не чака да започнем да ѝ крещим. Аз бях виновна, аз бях виновна, казва тя. Аз ги подведох. Заслужавах болката.
Много добре, Джанин, хвали я Леля Лидия. Вземете пример от нея.