Трябва да почакам да приключи това, преди да вдигна ръка. Понякога, ако помолиш в неподходящ момент, ще ти откажат. А ако наистина ти се ходи, това би било трагично. Вчера Долорес се изпишка на пода. Две Лели я замъкнаха навън, прихванали я под мишница от двете страни. Не се появи на следобедната разходка, но през нощта си беше в леглото. Цяла нощ я чувахме да стене от време на време.
Какво са ѝ направили?, шушукахме си между леглата.
Не знам.
Като не знаеш, е по-лошо.
Аз вдигам ръка, Леля Лидия кимва. Ставам и излизам в коридора, като се старая да не се набивам на очи. Пред тоалетната Леля Елизабет стои на пост. Кимва, за да ми даде знак, че мога да вляза.
Тоалетната е била за момчета преди. Огледалата са заменени с матови правоъгълници от сивкав метал, но писоарите са си още там, на стената, от бял емайл с жълти петна. Имат нелепа прилика с бебешки ковчези. Отново ме удивява колко разголен е животът на мъжете — душовете на открито, телата, изложени за оглед и сравнение, публичния показ на интимните части. Защо? Заради увереността в какво? Като да си покажеш значката — вижте всички, всичко е наред, мястото ми е тук. Защо жените трябва да доказват една на друга, че са жени? Небрежно разкопчаване, смъкнат цип. Както се душат кучетата.
Гимназията е стара, кабинките са дървени, от нещо като шперплат. Влизам във втората от края, с летяща врата. Разбира се, вече няма заключалки. В дървото има малка дупка отзад, до стената, на височината на кръста, спомен от вандалска проява в миналото или наследство от древен воайор. Всички в Центъра знаят за тази дупчица в дървото, всички освен Лелите.
Страх ме е да не съм закъсняла, да не ме е забавило Свидетелството на Джанин — опасявам се, че Мойра може вече да е била там и току-виж си е тръгнала. Не ни отпускат много време. Внимателно свеждам очи, кос поглед под стената на кабинката, и ето ги двете червени обувки. Но откъде да знам чии са?
Долепвам устни до дупката в дървото. Мойра?, прошепвам.
Ти ли си?, пита тя.
Да, казвам. Залива ме облекчение.
Боже, умирам за цигара, казва Мойра.
И аз, отговарям.
Чувствам се нелепо щастлива.
Потъвам в тялото си като в блато, в тресавище, където само аз познавам пътеката. Опасна почва, моята собствена територия. Превръщам се в земята, към която долепвам ухо, за да уловя слуховете за бъдещето. Всяко помръдване, всяко стенание от лека болка, вълнички от попаднала в мочурището материя, раздутите и свити тъкани, изтичащата плът — това са признаци, това са нещата, които трябва да познавам. Всеки месец боязливо следя за кървене, защото то ще означава провал. Отново не съм успяла, отново съм подвела очакванията на другите, превърнали се и в мои очаквания.
Преди мислех тялото си за инструмент за наслада или транспортно средство, или оръдие за осъществяване на моята воля. С него тичах, натисках разни копчета, правех така, че нещата да се случват. Имаше ограничения, но въпреки това тялото ми беше гъвкаво, отделно, плътно, единно с мен.
Сега плътта се устройва различно. Аз съм облак, сгъстен около сърцевината, с крушовидна форма, плътен и по-реален от мен, сияе червеникаво в прозирната си обвивка. Вътре е затворено пространство, необятно като нощното небе, тъмно и извито като него, но черно-червено, а не черно. Избухват светлинки, блещукат, разгарят се и гаснат, безбройни като звездите. Всеки месец има луна, гигантска, кръгла, тежка, като знамение. Преминава, спира, отминава нататък и се изгубва от поглед, и аз съзирам как отчаянието се задава срещу мен като глад. Чувствам се толкова празна — отново и отново. Вслушвам се в сърцето си, вълна подир вълна, солени и червени, не спират, отмерват времето.
Аз съм в нашия първи апартамент, в спалнята. Стоя пред бюфета със сгъваеми дървени вратички. Край мен е пусто, всички мебели са изнесени, подовете са голи, няма дори килими, но въпреки това шкафът е пълен с дрехи. Мисля, че дрехите са мои, но не изглеждат като мои, за пръв път ги виждам. Може би дрехите са на съпругата на Люк, която също не съм виждала, само на снимки и съм говорила с нея по телефона, късно нощем, когато ни се обаждаше преди развода. Но не, дрехите са си мои. Трябва ми рокля, трябва да облека нещо. Изваждам рокли, черни, сини, лилави, сака, поли, но нищо няма да свърши работа, нищо не ми става — или са възтесни, или са възголеми.
Люк е там, зад мен, обръщам се да го видя. Той не ме поглежда, забол е очи в пода, където котката се отрива в краката му и мяука умолително. Иска храна, но откъде ще има храна в такъв празен апартамент?
Люк, викам го. Не отговаря. Може би не ме чува. Разбирам, че може да не е жив.
Тичам с нея, държа я за ръка, дърпам я, влача я през папратта, тя е полузаспала заради хапчето, което ѝ дадох, за да не плаче и да не изръси нещо, което може да ни издаде, затова не знае къде се намира. Земята е неравна, камъни, сухи клони, мирис на влажна пръст, стари листа, тя не може да тича достатъчно бързо — ако бях сама, щях да съм по-бърза, добра бегачка съм. Разплаква се, уплашена е, искам да я взема на ръце, но е твърде тежка. Обула съм туристическите си обувки и си казвам, че като стигнем до водата, трябва да ги събуя, че ще ми бъде много студено, но дали тя ще успее да доплува толкова далече, ами течението, не го очаквахме. Тихо, предупреждавам я ядосано. Представям си как се дави и мисълта ме забавя. После зад нас се чуват изстрели, не са силни, не са като фойерверки, но са резки и отривисти като прекършването на сух клон. Звучи неправилно, вече нищо не звучи така, както си мислиш, че би трябвало, чувам глас: лягай! Истински глас — или е в главата ми, или е собственият ми глас, прозвучал високо?