Дръпвам я към земята и я покривам с тялото си да я предпазя. Тихо, нареждам отново, лицето ми е мокро от пот или от сълзи, чувствам се спокойна, нося се във въздуха, сякаш съм излязла от тялото си. Затварям очи и зървам листо, червено, рано е променило цвета си, виждам всяка светла жилчица. Това е най-красивото нещо, което съм виждала някога. Отдръпвам се, не искам да я задуша, вместо това се увивам около нея, запушвам устата ѝ с ръка. Дишане, туптенето на сърцето ми, все едно тропаш нощем на вратата на нечия къща, защото очакваш да си в безопасност. Всичко е наред, тук съм, прошепвам. Тихичко, моля те, но как би могла? Твърде мъничка е, твърде късно е, откъсваме се една от друга, държат ръцете ми, в периферията на зрението ми притъмнява и остава само мъничко прозорче, съвсем тясно, като обратния край на телескопа, като прозорче на стара коледна картичка, навън е мразовита нощ, а отвътре мъждука свещ, искряща елха, семейство, чувам дори звънчетата на шейна по радиото, стара музика, само че през това прозорче сега виждам дребничка, но съвсем ясна, нея — отдалечава се от мен между дърветата, чиито листа вече стават червени и жълти, протяга ръчички към мен, докато я отнасят.
Звънецът ме събужда, после Кора чука на вратата ми. Надигам се и сядам на килимчето, изтривам мокрото си лице с ръкава. От всички сънища този е най-кошмарният.
VI
Домакинство
Четиринадесета глава
Когато звънецът заглъхва, слизам по стълбите — безпризорно същество в окото от стъкло, което виси на стената долу. Часовникът с махалото тиктака, отчита времето, стъпалата ми в спретнатите червени обувки отмерват пътя надолу.
Вратата на дневната е широко отворена. Влизам, засега няма никой друг. Не сядам, но заемам мястото си, коленича близо до креслото с табуретката за крака, на което след малко Серина Джой ще се възкачи като на трон, облягайки се на бастунчето си, докато се настанява. Сигурно ще положи длан на рамото ми, за да запази равновесие, като че ли съм мебел. И преди го е правила.
Дневната преди са наричали гостна, а след това приемна. Или може би салон, от онези с паяци и мухи27. Приемна, защото те приемат тук, седнали най-удобно. Други обаче винаги стоят прави. Позата на тялото е важна — дребните неудобства са възпитателни.
Дневната е приглушена, симетрична, такава форма заемат парите, когато застинат. Парите са текли в тази стая с години като през подземна кухина, вкоравявали са се и са се втвърдявали като сталактити. Различните повърхности беззвучно се излагат на показ: сумрачно розовият плюш на дръпнатите завеси, лъскавината на еднаквите столове от осемнайсети век, мекият и тих като кравешкия език китайски килим на прасковенорозови божури, изисканата кожа на стола на Командира, проблясването на бронзовата кутия до него.
Килимът е истински. Някои вещи в стаята са автентични, някои не са. Картините например, и двете на жени, по една от двете страни на камината. Облечени са с тъмни дрехи като изображенията в старата църква, но от по-късно време. Картините вероятно са автентични. Подозирам, че когато Серина Джой се е сдобила с тях, след като ѝ е станало ясно, че трябва да насочи енергията си към неопровержимо домашни дела, явно е смятала да представя дамите за свои предтечи. Или пък картините са били в къщата, когато Командирът я е купил. Няма как да знам тези неща. Тъй или иначе, картините висят, жените са с изпънати гърбове и стиснати устни, гърдите им са пристегнати, лицата — измършавели, бонетата — колосани, кожата им е сивкавобяла, а присвитите им очи закрилят стаята.
Между тях върху полицата над камината има овално огледало, с по два сребърни свещника от двете страни и бял порцеланов купидон между тях, обгърнал с ръце шията на агне. Вкусовете на Серина Джой представляват странна смесица: сурово желание за качество, благи сантиментални копнежи. В двата края на полицата има аранжирани сухи цветя, а ваза с истински нарциси се мъдри върху лакираната масичка до дивана.