В стаята ухае на лимоново масло, на тежък плат, на вехнещи нарциси, на остатъчната миризма от готвено, прокраднала се от кухнята или от трапезарията, и на парфюма на Серина: момина сълза. Парфюмът е лукс, явно тя тайно се снабдява отнякъде. Вдъхвам уханието и си казвам, че би трябвало да съм благодарна. Това е мирисът на незрели девойки, на даровете, които децата дават на майките си за Деня на майката, мирисът на бели памучни чорапи и на бели памучни камизолки, на пудра, на невинна женска плът, още непревзета от окосмяване и кръв. Леко ми се повдига, като че ли съм в закрита кола в топъл и задушен ден заедно с по-възрастна жена, която си е сложила твърде много пудра. Ето това представлява дневната въпреки своята изисканост.
Иска ми се да открадна нещо от тази стая. Иска ми се да взема нещо дребно, кристален пепелник или може би сребърната кутийка за хапчета от полицата над камината, или някое сухо цвете — ще го скрия в гънките на роклята си или в ръкава си с цип, ще го държа там, докато тази вечер свърши, тайно ще го отнеса в стаята си, под леглото или в обувка, или в отвор на твърдата бродирана възглавница. От време на време ще изваждам предмета и ще си го гледам. И ще се чувствам така, все едно имам власт.
Това усещане обаче ще бъде илюзорно и твърде рисковано. Ръцете ми остават, където са, сключени в скута. Долепени бедра, подпъхнати под тялото пети, притискащи тялото ми отдолу. Сведена глава. В устата си усещам вкуса на паста за зъби: изкуствена мента и мазилка.
Чакам да се събере домочадието. Домочадие, ето какво сме ние. Командирът е глава на домочадието. Ние сме неговите чада. Да ни има и почита, докато смъртта ни раздели.
Корабен трюм. Празен.
Първа влиза Кора, после Рита, изтрива ръце в престилката си. И те са извикани със звънеца и никак не им е приятно, имат си друга работа, но трябва всички да присъстват, Ритуалът го изисква. Всички сме задължени да преживеем това по един или друг начин.
Рита ме поглежда нацупено, преди да се шмугне и да застане зад мен. Аз съм виновна, че си губи времето така. Не аз, а тялото ми, ако изобщо има някаква разлика. Дори Командирът се съобразява с неговите прищевки.
Влиза Ник, кима на трите, оглежда стаята. И той заема мястото си зад мен, прав. Толкова е близо, че върхът на ботуша му докосва моето стъпало. Умишлено ли? Умишлено или не, ние се докосваме, два кожени силуета. Усещам как обувката ми омеква, в нея нахлува кръв, тя се стопля, превръща се в кожа. Лекичко отдръпвам стъпало.
— Да беше побързал — казва Кора.
— Бързата работа — срам за майстора — казва Ник. Засмива се, помръдва крак и отново докосва моя. Никой не вижда под разперените поли на роклята ми. Размърдвам се, тук е твърде топло, леко ми се гади от застоялото ухание на парфюм. Отдръпвам стъпалото си.
Чуваме Серина да приближава, слиза по стълбите, върви по коридора, приглушеното почукване на бастунчето ѝ, тупането на здравия крак. Докуцуква до вратата, плъзва поглед по всички ни, брои, но не вижда. Кима на Ник, но не казва нищо. Облякла е една от най-хубавите си рокли — небесносиня, и воал, поръбен с бяла бродерия: цветя и ажур. Дори на тази възраст изпитва желание да се кичи с цветя. Напразно, казвам ѝ мислено с нетрепващо изражение, вече не можеш да ги използваш, пресъхнала си. Цветовете са размножителните органи на растенията. Четох го някъде навремето.
Тя се отправя към фотьойла с табуретката, обръща се, привежда се и се стоварва тежко. Повдига лявото си стъпало върху табуретката, тършува в джоба на ръкава си. Чувам шумоленето, щракването на запалката ѝ, долавям острия мирис на топъл дим, вдишвам го.
— Закъснява, както обикновено — казва тя. Не отговаряме. Разнася се трополене, ръцете ѝ шарят по масичката, после щракване и телевизорът постепенно започва да загрява.
Мъжки хор със зеленикавожълта кожа — цветовете се нуждаят от настройка. Пеят „Църквата в горските дебри“28. „Ела, ела, ела, ела“, пеят басите. Серина сменя канала. Вълни, пъстър зигзаг, какофония от шумове: сателитният канал от Монреал е блокиран. После на екрана се появява свещеник, сериозен, с блеснали тъмни очи, привежда се към нас над катедрата. Напоследък свещениците много приличат на бизнесмени. Серина му отпуска няколко секунди, после прещраква напред.
Няколко празни канала, следват новините. Това е търсила. Обляга се назад, вдъхва дълбоко. Аз обратно — привеждам се напред като дете, на което са позволили да остане до късно с възрастните. Една от хубавите страни на такива вечери, вечерите на церемонията: позволяват ми да гледам новините. Това, изглежда, е неизречено правило в домакинството — ние винаги идваме навреме, той винаги закъснява, Серина винаги ни позволява да гледаме новините.