Събота сутрин през септември, нося своето искрящо име. Момиченцето, което вече е мъртво, седи на задната седалка с двете си най-любими кукли и с плюшеното си зайче, окаяно от старост и обич. Всички подробности са ми известни. Сантиментални са, но какво да се прави. Не съм в състояние твърде дълго да мисля за зайчето обаче, не бива да се разплаквам тук, на китайското килимче, вдишвайки дима, който излиза от тялото на Серина Джой. Не тук, не сега, мога да си поплача по-късно.
Тя мислеше, че отиваме на пикник, и наистина има кошница за пикник на задната седалка, до нея, с истинска храна, твърдо сварени яйца, термос и всичко останало. Не искахме тя да знае какво всъщност правим, не искахме да ни издаде неволно, да разкрие нещо, ако ни спрат. Не исках да я товаря с бремето на нашата истина.
Аз съм с туристически обувки, тя е с маратонки. Връзките на маратонките са на сърчица, червени, лилави, розови и жълти. Беше топло за това време на годината, листата вече пожълтяваха на места. Люк караше, аз седях до него, слънцето грееше, небето беше синьо, къщите, покрай които минавахме, изглеждаха успокояващо обикновени, каквито хората ги бяха оставили, потъваха в миналото, изчезваха на мига, сякаш изобщо не са съществували, защото никога повече нямаше да ги видя. Поне така мислех тогава.
Не бяхме взели почти никакъв багаж, не искахме да създаваме впечатлението, че пътуваме надалеч или се местим за постоянно. Носехме фалшивите си паспорти — бяха сигурни, струваха си цената. Не можехме да платим с пари или да ги въведем в Компархива, използвахме други неща, бижута, наследени от баба ми, сбирка пощенски марки, останали от чичото на Люк. В други държави можеш да разменяш тези неща за пари. На границата щяхме да се престорим, че просто преминаваме на еднодневно пътуване — фалшивите визи бяха за един ден. Преди това щях да ѝ дам приспивателното, за да спи, докато преминаваме. Така нямаше да ни издаде. Не може да очакваш от едно дете да лъже убедително.
Пък и не ми се искаше тя да се уплаши, да изпита страха, който вече стягаше мускулите ми, напрягаше гръбнака, изопваше ме цялата до такава степен, че като нищо щях да се пукна, ако ме докоснеше някой. Всеки светофар беше изпитание. Щяхме да пренощуваме в мотел или още по-добре — в колата на някой страничен път, за да няма подозрителни въпроси. На сутринта щяхме да преминем отвъд, да прекосим моста просто ей така, все едно отиваме до супермаркета.
Поемаме по магистралата на север, включваме се в ненатовареното движение. От началото на войната бензинът е поскъпнал и не достига. Минаваме първия пропускателен пункт извън града. Искат само да погледнат разрешителното и Люк се справя отлично. Разрешителното отговаря на паспортите ни — предвидили сме го.
Когато се връщаме на пътя, той стисва ръката ми, поглежда ме. Пребледняла си като платно, казва ми.
Точно така се чувствам: бяла, плоска, тъничка. Чувствам се прозрачна. Веднага ще прозрат истината. И още по-зле, как ще се закрепя за Люк, за нея, след като съм толкова плоска, толкова пребледняла? Имам чувството, че от мен не е останало много. Двамата ще се изплъзнат от обятията ми, сякаш съм от пушек, сякаш съм мираж, който избледнява пред очите им. Никакви такива мисли, би казала Мойра. Ако мислиш за това, ще се случи.
Дръж се, казва Люк. Подкарал е твърде бързо. Адреналинът го е ударил в главата. Запява: „О, прелестно утро!“32.
Дори пеенето му ме тревожи. Предупредили са ни да не изглеждаме прекалено щастливи.
Петнадесета глава
Командирът чука на вратата. Така се полага: приемната е владение на Серина, той трябва да иска позволение, за да влезе. Тя обича да го кара да чака. Дреболия, но в това домакинство дреболиите означават много. Тази вечер обаче тя не получава дори тази възможност, защото още преди Серина Джой да се обади, той влиза в стаята. Може би просто е забравил какво налага протоколът, а може и да го прави умишлено. Кой знае какво му е казала — или не му е казала — на покритата със сребро маса на вечеря? Командирът е с черната си униформа, прилича на охранител в музей. Мъж пред пенсия, сърдечен, но бдителен, убива време. Но само на пръв поглед. После вече изглежда като банков директор от Средния запад със своята старателно загладена прошарена коса, със сериозната си поза и леко приведени рамене. А после и мустаците му, също прошарени, и брадичката му, която не можеш да пропуснеш. Стигнеш ли до брадичката, Командирът заприличва на лице от реклама на водка в лъскаво списание от миналото.
Поведението му е благо, дланите — големи, с дебели пръсти и присвояващи палци, сините му очи са необщителни, измамливо безобидни. Оглежда ни, сякаш съставя опис. Една коленичила жена в червено, една седнала жена в синьо, две в зелено, прави, и един-единствен мъж със слабо лице отзад. Съумява да си придаде озадачен вид, като че ли не си спомня добре как сме се озовали всички там. Като че ли сме вещ, която е наследил, викториански хармониум, и още не е решил какво да прави с нас. Колко струваме.
32
Песен от мюзикъла „Оклахома“ (1943) на композитора Ричард Роджърс и либретиста Оскар Хамърстайн II. — Б.пр.