Кимва неопределено към Серина Джой, която не издава нито звук. Приближава се до личното си голямо кожено кресло, изважда ключа от джоба си и придърпва богато декорираната кутия от кожа и месинг на масичката до креслото си. Пъхва ключа, отваря кутията, изважда Библията — обикновено издание с черна корица и позлатени ръбчета на страниците. Държат Библията под ключ, както мнозина заключват чая, за да не я откраднат слугите. Библията е подривно средство — кой знае какво ще извлечем от нея, ако я докопаме, позволено е той да ни чете от Библията, но ние сами не бива. Обръщаме глава към него в очакване — предстои приказката за лека нощ.
Командирът сяда и кръстосва крака пред погледите ни. Показалците за отбелязване са по местата си. Той разгръща книгата. Прокашля се, сякаш смутен.
— Може ли чаша вода? — пита неопределено в пространството и добавя: — Моля.
Зад мен една от двете, Кора или Рита, напуска мястото си в живата картина и тихо се отправя към кухнята. Командирът седи със сведен поглед. Командирът въздъхва, вади очила за четене със златни рамки от вътрешния джоб на сакото си и ги слага. Сега заприличва на обущар от стара книжка с приказки. Нямат ли край тези негови доброжелателни превъплъщения?
Наблюдаваме го — всеки сантиметър, всяко трепване.
Усещането да си мъж, пред погледа на жени. Сигурно е странно. Да те наблюдават непрекъснато. И да се чудят какво ще е следващото ти действие. Да трепват, когато помръднеш, дори да е съвсем безобидно движение, например пресягане към пепелника. Да те преценяват. Да си мислят: той не може да го направи, няма да го направи, ще трябва да го направи, като че ли е износена или старомодна дреха, която въпреки това трябва да облече, защото няма нищо друго.
Да го преценяват, претеглят, изпробват, докато той самият ги мери, както мериш чорап, на свой израстък, на допълнителен свръхчувствителен палец, неговото пипало, неговото нежно и стълбчато охлювено око, което щръква, разширява се, свива се и отново се прибира, когато го докоснеш по неподходящия начин, а после отново се уголемява, издува се мъничко на върха, пълзи напред като по листо, и навлиза в тях, жадно да види. Да прозре по този начин, чрез това пътуване в мрака, съставен от жени, от жена, зряща в тъмното, докато той слепешката се напъва напред.
Тя го наблюдава отвътре. Всички го наблюдаваме. Единственото, което можем да правим и ненапразно: ако той се поколебае, ако се провали или умре, какво ще стане с нас? Нищо чудно, че той прилича на ботуш: твърд отвън, моделиращ меката плът на новака. Това не е нищо повече от желание. Наблюдавам го от известно време, но той не показва никакви признаци на мекота.
Обаче внимавай, Командире, предупреждавам го наум. Държа те под око. Един погрешен ход, и ще съм мъртва.
И все пак, какъв кошмар да си мъж така.
Каква обичайност.
Какъв ад.
Каква тишина.
Носят му водата, Командирът я изпива.
— Благодаря — казва. Кора се връща на мястото си, шумолейки.
Командирът прави пауза, свежда очи, оглежда страницата. Не бърза, все едно не забелязва присъствието ни. Прилича на човек, който си играе с пържолата в чинията си до прозореца на ресторанта и се преструва, че не забелязва вторачените в него погледи откъм гладния мрак на няма и метър от лакътя му. Ние леко се накланяме към него като метални стружки, привлечени от неговия магнит. Има нещо, което ние нямаме, има словото. А как го пилеехме навремето.
Командирът започва да чете наглед неохотно. Не го бива много. Може би просто е отегчен.
Обичайната история, обичайните истории. Бог — на Адам, Бог — на Ной. „Плодете се и множете се, пълнете земята“33. Следва историята за престарелите и овехтели Рахил и Лия, „дай ми деца; ако ли не, умирам. … Нима аз съм Бог, Който не ти е дал плод на утробата? Тя рече: ето слугинята ми Вала; влез при нея; нека тя роди на скута ми, та и аз да имам деца от нея“34. Чели са ни тези редове всеки ден на закуска, докато седяхме в столовата на бившата гимназия и ядяхме овесена каша със сметана и кафява захар. Получавате най-доброто, нали разбирате, натякваше Леля Лидия. Води се война, всичко е на порцион. Глезли такива, блестяха очите ѝ, все едно се кара на коте. Палава котана.