На обяд ни се полагаха Блаженствата. Блажено това, блажено онова. Пускаха ни ги на запис, така че дори Лелите да не си навличат греха на четенето. Гласът беше мъжки. „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно. … блажени милостивите, … блажени кротките.“35 Блажени мълчаливите. Знаех, че това, последното, си го измислят, знаех, че не е вярно и че други пасажи пък са пропуснали, но нямаше как да проверя. „Блажени плачещите, защото те ще се утешат.“36
Никой не казваше кога.
Поглеждам часовника по време на десерта — компот от праскови с канела, както винаги — и търся с очи Мойра на мястото ѝ, през две маси. Вече е тръгнала. Вдигам ръка и ми позволяват да отида. Не го правим прекалено често, и винаги по различно време на деня.
В тоалетната, както обикновено, се запътвам към предпоследната кабинка.
Тук ли си?, прошепвам.
Истинска като този живот и точно толкова грозна, прошепва Мойра в отговор.
Какво си чула?, питам я.
Нищо особено. Трябва да се махна оттук, направо откачам.
Обзема ме паника. Не, не, Мойра, дори не опитвай. Не и самичка.
Ще се престоря на болна. Ще изпратят линейка, виждала съм.
Няма да стигнеш по-далеч от болницата.
Поне ще е промяна. Не съм длъжна да слушам тази дърта вещица.
Ще те открият.
Не се бой, бива ме в това. В гимназията престанах да вземам витамин C и се разболях от скорбут. Не могат да го диагностицират в ранните стадии. После пак започваш да го пиеш и се оправяш. Ще си скрия витамини.
Не, Мойра.
Не можех да понеса мисълта, че няма да бъде тук с мен. За мен.
Изпращат двама придружители в линейката. Само си представи. Сигурни си умират от желание, а нямат право дори да пъхнат ръце в джобовете си, най-вероятно…
Ей, вие, времето изтече, разнася се гласът на Леля Елизабет откъм вратата. Изправям се, пускам водата. През дупката в стената се появяват два от пръстите на Мойра. Само толкова може да се промуши оттам. Докосвам ги със своите пръсти, само за миг, стисвам и пускам.
— И рече Лия: Бог ми даде награда, задето дадох своята слугиня на мъжа си37 — казва Командирът. Отпуска книгата и тя се затваря. Издава звук като захлопването на тапицирана врата, надалеч: просто полъх. Звукът показва колко тънки са страниците, като лукова ципа, намеква как ги усещат пръстите му. Меки и сухи, също като розовата напудрена хартия от едно време, за да не ти блести носът — слагаха листчетата в магазините за свещи и сапун в най-различна форма: на миди, на гъби. Като цигарена хартия. Като паус.
Командирът остава за миг със затворени очи, сякаш е изморен. Работи много. Има много отговорности.
Серина плаче. Чувам я зад гърба си. И не за пръв път. Винаги плаче в нощта на Ритуала. Старае се да не издава звук. Старае се да запази достойнството си пред нас. Тапицерията и килимите заглушават звука, но въпреки това го чуваме съвсем ясно. Ужасно е напрежението между неспособността ѝ да се овладее и опита ѝ да я потисне. Като пръдня в църква. Досмешава ме, както винаги, но не защото го намирам за смешно. Миризмата на плача ѝ ни залива и ние се преструваме, че не обръщаме внимание.
Командирът отваря очи, забелязва, смръщва се, престава да забелязва.
— Сега ще се помолим мълчаливо — нарежда той. — Ще помолим за благословия и за успех във всичките ни начинания.
Свеждам глава и затварям очи. Слушам притаения дъх, почти недоловимите хлипове, клатенето, което се случва зад гърба ми. Колко ли ме мрази тя, казвам си.
Моля се безмълвно: Nolite te bastardes carborundorum. Не знам какво означава, но ми звучи правилно и ще трябва да свърши работа, защото не знам какво друго да кажа на Бог. Не в момента. Не на този етап, както се изразяваха преди. Издрасканият надпис на стеницата на моя гардероб се мержелее пред очите ми, останал от непозната жена с лицето на Мойра. Видях как двама Ангели я изнасят на носилка към линейката.
Какво ѝ е?, питам шепнешком жената до себе си. Въпросът е невинен за всички освен за фанатиците.
Треска, отговаря тя само с устни. Казват, че е апандисит.
Онази вечер вечерях кюфтета и картофени кюфтета. Масата ми беше близо до прозореца, виждах навън и входа. Видях кога линейката се връща, този път без сирена. Един от Ангелите изскочи, поговори с пазача. Пазачът влезе в сградата, линейката остана паркирана, Ангелът беше с гръб към нас, както беше обучен. Две Лели излязоха от сградата заедно с пазача. Заобиколиха към задната част на линейката. Извадиха Мойра и я замъкнаха през портата и нагоре по главното стълбище, прихванали я под мишниците — по една от двете ѝ страни. Трудно ѝ беше да върви. Престанах да се храня, не можех да преглътна. Вече всички от моята страна на масата зяпаха през прозореца. Стъклото беше зеленикаво, с онази телена мрежа, която слагаха от вътрешната страна. Продължавайте си вечерята, нареди Леля Лидия. Отиде да дръпне щората.