Отведоха я в стаята, където преди се бе помещавала научната лаборатория. Никой не пристъпваше прага на тази стая по своя воля. След това Мойра не можеше да ходи седмици наред, стъпалата ѝ бяха толкова подути, че не влизаха в обувките. Винаги започваха с краката — за първа простъпка. Използваха стоманени кабели с разръфани краища. После минаваха на ръцете. Пет пари не даваха какво причиняват на ръцете или на краката ти, дори вредата да е трайна. Не забравяйте, повтаряше Леля Лидия, за нашите цели ръцете и краката ви нямат никакво значение.
Мойра лежеше в леглото си за назидание. Не биваше да опитва, не и с Ангелите, каза Алма от съседната койка. Налагаше се да я носим в час. Крадяхме ѝ пликчета със захар от кафенето и ѝ ги давахме нощем, предавахме си ги от легло на легло. Захарта може би не ѝ трябваше, но само това можехме да откраднем. Да дадем.
Продължавам да се моля, но пред очите ми са стъпалата на Мойра, както изглеждаха, когато я върнаха. Стъпала, които изобщо не приличаха на стъпала. Приличаха на краката на удавник, подпухнали и без кости, само цветът им беше друг. Приличаха на дробове.
О, Господи, моля се. Nolite te bastardes carborundorum.
Това ли си имала предвид?
Командирът се прокашля. Така ни показва, че по негово мнение е време да престанем да се молим.
— Очите на Господ обозряват цялата земя, за да подкрепят онези, чието сърце изцяло му принадлежи — казва той.
Заключителната реплика. Той се изправя. Освобождава ни.
Шестнадесета глава
Ритуалът протича както обикновено.
Лежа по гръб напълно облечена, свалила съм само здравословните бели памучни кюлоти. Ако отворя очи, ще виждам единствено големия бял балдахин над огромното легло на Серина Джой в колониален стил, провесен над нас като провиснал облак, оросен с капчици сребърен дъжд, които, ако се вгледаш в тях по-внимателно, се оказват цветя с четири венчелистчета. Не виждам килима, който също е бял, нито завесите на клонки и застланата тоалетка с четката със сребърен гръб и огледалото. Виждам единствено балдахина, който с въздушната си тъкан и тежките си гънки въплъщава едновременно плътност и ефирност.
Или наподобява корабно платно. Издути платна, така ги наричаха в стихотворенията. Издути. Като издути женски кореми.
Обгръща ни мъглица от „Момина сълза“, хладна, почти мразовита. В тази стая не е топло.
Над мен, близо до горната табла на леглото, е настанена Серина Джой, разкрачена. Аз лежа между тях, главата ми е положена върху корема ѝ, пубисната ѝ кост е в основата на черепа ми, бедрата ѝ ме ограждат. Тя също е напълно облечена.
Моите ръце са вдигнати, тя ги държи — една от нейните държи една от моите. Това би трябвало да означава, че сме една плът, едно същество. А всъщност означава, че тя има контрол над целия процес и над неговия продукт. Ако изобщо има продукт. Пръстените на лявата ѝ ръка се врязват в пръстите ми. Може да е отмъщение, а може и да не е.
Червената ми пола е вдигната около кръста, не по-високо. Отдолу Командирът ме чука. Всъщност чука долната половина на тялото ми. Не го наричам любене, защото той не прави това. Съвкупление също би било невярно, защото се подразбират двама души, а в действителност участва само един. Изнасилване също не е точно — не се случва нищо, за което не съм дала съгласие. Нямах голям избор, но все пак имах някакъв и избрах това.
Затова лежа неподвижно и си представям невидим балдахин над главата си. Помня съвета на кралица Виктория към дъщеря ѝ: „Затвори очи и мисли за Англия.“ Но това не е Англия. Иска ми се той да побърза.
Може би съм луда и това е някаква нова терапия.
Ще ми се да е вярно — поне ще се поправя и всичко това ще изчезне.
Серина Джой стиска ръцете ми, като че ли чукат нея, а не мен, като че ли случващото се е едновременно болезнено и приятно за нея, а Командирът ме чука в маршов ритъм две четвърти, неспирно, като протекло кранче. Отнесъл се е като човек, който си тананика под душа, без да съзнава, че го прави, като човек, който мисли за друго. Сякаш се намира другаде, чака тялото му да приключи и барабани с пръсти по масичката, докато чака. В ритъма му вече се долавя нетърпение. Нима не е фантазията на всеки мъж — две жени едновременно? Така твърдяха преди. Възбуждащо, така казваха.
Случващото се под балдахина на Серина Джой обаче не е възбуждащо. Няма нищо общо със страст, любов, романтика или с каквото и да било от онези понятия, с които се възбуждахме навремето. Няма нищо общо със сексуалното желание, поне за мен, и със сигурност за Серина. Възбудата и оргазмът вече не са необходимост, те биха били проява единствено на фриволност като закачливите жартиери или бенките — излишно разсейване за лекомислените. Старомодни. Странно е, че преди жените са отделяли толкова време и енергия да четат за такива неща, да мислят за тях, да се притесняват за тях, да пишат за тях. Съвсем ясно е, че те са просто развлекателни.