А случващото се не е развлечение, дори за Командира. Работата е сериозна. Командирът също изпълнява дълга си.
Ако отворя очи, дори съвсем мъничко, ще го видя, това не съвсем отблъскващо лице, надвесено над торса ми, няколкото прошарени кичура, паднали на челото, устрема му към неговото вътрешно пътешествие, към онова място, накъдето се е разбързал и което се отдалечава като насън със същата скорост, с която той се доближава към него. Ще видя отворените му очи.
Щеше ли да ми бъде по-приятно, ако той беше по-привлекателен?
Поне беше крачка напред в сравнение с предишния, който миришеше на църковна гардеробна в дъждовен ден, като уста, когато зъболекарят започва работа, като ноздра. Командирът обаче мирише на нафталин или пък това е някаква наказателна разновидност на афтършейв? И защо трябва да носи тази нелепа униформа? Но нима щеше повече да ми допадне неговото бяло, космато и голо тяло?
Забранено ни е да се целуваме. Това прави нещата поносими.
Откъсваш се. Описваш.
Той най-сетне свършва с приглушен стон сякаш от облекчение. Серина Джой, която е сдържала дъха си, въздъхва. Командирът е стоял подпрян на лакти, леко отдръпнат от слетите ни тела, не си позволява да се отпусне върху нас. Отдъхва си за миг, оттегля се, отстъпва назад, вдига ципа си. Кимва, после се обръща, излиза от стаята и затваря вратата пресилено предпазливо, като че ли ние двете сме неговата болна майка. Има нещо комично във всичко това, но не се осмелявам да се засмея.
Серина Джой пуска ръцете ми.
— Вече може да станеш — казва тя. — Стани и излез.
Би трябвало да ме остави да полежа десетина минути с вдигнати върху възглавница крака, за да подобря шансовете. Това би трябвало да е време за мълчалива медитация за нея, но тя не е в настроение. В тона ѝ долавям ненавист, сякаш допирът до моята плът я отвращава и осквернява. Отделям се от тялото ѝ, изправям се, соковете на Командира се стичат по краката ми. Преди да се извърна, я виждам как изпъва синята си поля, стисва крака и остава да лежи в леглото, зареяла поглед в балдахина отгоре, скована и изпъната като чучело.
На коя ѝ е по-зле — на нея или на мен?
Седемнадесета глава
Ето какво правя, когато се връщам в стаята си:
Събличам си дрехите и обличам нощницата.
Търся бучката масло в пръстите на обувката си, където я скрих след вечеря. В шкафа е твърде топло, маслото е полуразтопено. Голяма част е попила по хартиената салфетка, в която съм го увила. Сега ще имам масло в обувката. Не за пръв път, защото когато има масло и дори маргарин, си заделям по мъничко. Утре ще мога да отстраня голяма част от стелката на обувката с бърсалката за баня или с малко тоалетна хартия от тоалетната.
Намазвам маслото по лицето си, втривам го в кожата си. Вече няма лосион или крем за лице, не и за нас. Смята се за суета. Ние сме съсъди, единствено вътрешността на телата ни има значение. Ако ще да стане твърда и набръчкана като черупката на орех. Липсата на крем за ръце е по разпореждане на Съпругите. Не искат да изглеждаме привлекателни. За тях положението и така е достатъчно тежко.
Номера с маслото научих в център „Рахил и Лия“. Червения център, така го наричахме, защото имаше много червено. Предшественичката ми в тази стая, моята приятелка с луничките и красивия смях, явно е правила същото с маслото. Всички го правим.
Докато го вършим, докато намасляваме кожата си, за да я поддържаме мека, таим надежда, че някой ден ще се измъкнем, че отново ще бъдем докосвани с любов и желание. Имаме си свои ритуали, тайни.
Маслото е мазно, ще граняса и аз ще мириша на старо сирене, но поне е био, както казваха преди.
Ето докъде сме изпаднали.
Намаслена, лягам в единичното си легло плоска като препечена филийка. Не мога да заспя. В полумрака се взирам в сляпото гипсово око насред тавана, което ме гледа на свой ред, нищо че не вижда. Не подухва, белите ми пердета са като провиснали превръзки от марля, просветват в сиянието от прожекторите, което озарява тази къща нощем. Или пък е луната?
Отмятам чаршафа, предпазливо ставам, стъпвам безшумно на босите си нозе и както съм по нощница, заставам на прозореца като дете, искам да видя. Луна върху гръдта на пресния сняг38. Небето е ясносиньо, но трудно се вижда заради прожекторите. И все пак по смътното небе наистина плава луна, нова луна, която изпълнява желания, древен каменен къс, богиня, намигване. Луната е камък и небето е пълно със смъртоносни железа, но, Господи, колко е прелестно въпреки всичко.
38
Стих от стихотворението