Мъчително копнея Люк да беше тук. Искам някой да ме прегръща и да мълви името ми. Искам да бъда ценена, както не съм ценена сега. Искам да бъда повече от ценена. Повтарям предишното си име, напомням си какво можех да правя някога, как ме възприемаха околните.
Искам да открадна нещо.
В коридора е пуснато нощното осветление, дългото празно помещение сияе в розово. Поемам по пътеката, пристъпвайки предпазливо с единия крак, после с другия, сякаш съм в гората, крадешком, сърцето ми бие учестено в нощната къща. Не ми е тук мястото. Постъпката ми е категорично противозаконна.
Минавам покрай рибешкото око на стената, мярвам белия си силует, подобното на палатка тяло, разпуснатата по гърба ми коса като грива, блесналия поглед. Правя нещо самостоятелно. Деятелно… Спрежение ли беше това? Напрежение. Иска ми се да открадна нож от кухнята, но не съм готова за това.
Стигам до дневната, вратата е открехната, шмугвам се вътре и отново оставям вратата полуотворена. Дървото проскърцва, но кой е достатъчно близо да чуе? Заставам насред стаята, давам време на зениците си да се разширят като на котка или на сова. Стар парфюм, мирис на прашни платове изпълват ноздрите ми. През пролуките между дръпнатите завеси се процежда леко мъглива светлина от прожектора навън, където несъмнено патрулират двама мъже. Виждала съм ги отгоре, иззад пердетата си, тъмни силуети, като хартиени изрезки. Вече различавам очертанията на предметите, отблясъци: от огледалото, от основите на лампите, от вазите и канапето, подобно на облак в тъмното.
Какво да взема? Нещо, чиято липса няма да усетят. В тъмна доба насред гората, вълшебно цвете. Изсъхнал нарцис, не от сухите цветя. Нарцисите скоро ще бъдат изхвърлени, започват да понамирисват. Заедно със застоялия мирис на парфюма на Серина, с вонята на плетивата ѝ.
Опипом намирам масичката, търся слепешком. Издрънчаване, явно съм катурнала нещо. Намирам нарцисите, хрускави по изсъхналите ръбчета, отпуснати към стеблото, откъсвам с пръсти. Ще го притисна някъде. Под дюшека. Ще го оставя там за следващата жена, за онази, която ще дойде след мен.
Обаче зад мен в стаята има някого.
Чувам стъпките, тихи като моите, проскърцването на същата дъска на пода. Вратата се затваря зад гърба ми с тихо прищракване, светлината секва. Застивам — бялото беше грешка. На лунна светлина съм като сняг, дори в тъмното.
После се разнася шепот:
— Не пищи. Всичко е наред.
Как ли пък не съм се разпищяла, как ли пък не е наред! Извръщам се: силует, само толкова, смътно просветване на скула, лишена от цвят.
Той пристъпва към мен. Ник.
— Какво търсиш тук?
Не отговарям. И той е тук непозволено, тук, с мен, не може да ме издаде. Аз него също, за момента сме като огледала. Той полага длан върху ръката ми, придърпва ме към себе си, устата му е върху моята, какво друго ще се роди от такова отрицание? Без нито една дума. И двамата треперим — колко само ми се иска. В салона на Серина, сред изсъхналите листа, върху китайския килим, слабото му тяло. Напълно непознат мъж. Ще бъде като да се разкрещя, като да застрелям някого. Ръката ми се отпуска, защо не, мога да го разкопчая и после… Твърде опасно е обаче, той го съзнава, отблъскваме се взаимно, немного силно. Твърде много доверие, твърде голям риск, всичко е вече твърде.
— Дойдох да те намеря — казва той едва чуто, почти в ухото ми. Иска ми се да се пресегна, да вкуся кожата му, той ме прави щастлива. Пръстите му помръдват, опипва ръката ми под ръкава на нощницата, сякаш дланта му отказва да послуша гласа на разума. Толкова е хубаво да те докосва някой, да те опипва тъй ненаситно, да се чувстваш толкова ненаситна. Люк, ти знаеш, ти разбираш. Това тук си ти в друго тяло.
Глупости.
— Защо? — питам. Нима и за него е толкова трудно, че е рискувал да ме потърси в стаята ми посред нощ? Замислям се за обесените мъже, провесени на Стената. Едва се държа на крака. Трябва да се измъкна, да се върна на стълбите, преди да се разпадна окончателно. Ръцете му сега са върху раменете ми, мируват, тежки са, притискат ме като горещо олово. За това ли ще умра? Аз съм страхливка, не понасям дори мисълта за болка.
— Той ми поръча — отговори Ник. — Иска да те види. В кабинета си.
— Как така? — питам. Сигурно говори за Командира. Иска да ме види? Какво означава това? Не ми ли се е наситил?