Нареждам си така, за да се успокоявам.
Пред мен има поднос, а на подноса — чаша с ябълков сок, хапче витамин, лъжица и чиния с три филийки тъмен препечен хляб, съдче с мед и още една чиния с чашка за яйце — от онези, дето приличат на женски торс с пола. Под полата е второто яйце, стои на топличко. Чашката за яйце е от бял порцелан със синя лента.
Първото яйце е бяло. Отмествам мъничко чашката, за да попадне във воднистата слънчева светлина, която струи през прозореца върху подноса — просветва, притъмнява и отново просветва. Черупката на яйцето е гладка, но и зърниста — светлината очертава малки зрънца калций като кратерите на Луната. Пейзажът е гол, но съвършен; в такива пустини ходели светците, за да се избавят от изкушенията на изобилието. Според мен така изглежда Бог — като яйце. Животът на Луната сигурно не е на повърхността, а във вътрешността.
Яйцето вече сияе, сякаш притежава собствена енергия. Огромно удоволствие ми доставя дори само да го гледам.
Слънцето се скрива и яйцето угасва.
Вадя го от чашката и за миг го опипвам с пръст. Топло е. Някога жените носели такива яйца между гърдите си, за да ги мътят. Сигурно е било приятно.
Минималистичен живот. Насладата е яйце. Благословиите може да се преброят на пръстите на едната ръка. Но вероятно точно така се очаква да реагирам. Ако имам яйце, какво още може да искам?
Когато животът ти е сведен до нищожно малко, желанието за него се вкопчва в странни неща. Бих искала да имам животинка: птичка например или коте. Нещо познато. Каквото и да е, само да е познато. В краен случай и плъх ще свърши работа, но няма шанс. Къщата е твърде чиста.
Отрязвам върха на яйцето с лъжичката и изяждам съдържанието.
Докато ям второто яйце, чувам сирената — отначало отдалеч, проправя си път към мен между големите къщи и окосените морави, тъничък звук като жуженето на насекомо. После се приближава, разтваря се като цвете от звук, превръща се в тромпет. Тази сирена оповестява. Оставям лъжичката, сърцето ми ускорява, отново заставам до прозореца: дали няма да се окаже синя, не за мен? Виждам я обаче как се показва зад ъгъла, приближава по улицата, спира пред къщата, все още надаваща вой и червена. Слава во вишних!41 Рядко се чува напоследък. Зарязвам второто яйце недоядено, бързо се отправям към дрешника за наметката си и вече чувам стъпки по стълбите и гласове.
— Побързай — казва Кора, — няма да те чакат цял ден. — И докато ми помага с наметката, наистина се усмихва.
Почти хуквам по коридора, стълбите са като шейна, входната врата е широко отворена, днес е позволено да мина оттам, а Пазителят е застанал там и ми козирува. Заваляло е, леко ръми, и въздухът е натежал от мириса на пръст и на трева.
Червеният Родомобил е паркиран на алеята. Задната му врата е отворена и аз се качвам. Килимчето на пода е червено, червените перденца на прозорците са дръпнати. Вътре вече седят три жени, разположени на пейките по дължина на буса от двете страни. Пазителят затваря и заключва двойната врата и се качва отпред, до шофьора. През зарешетеното стъкло виждаме гърбовете и главите им. Потегляме рязко, а сирената над главите ни пищи: „Дайте път, дайте път!“.
— Кой е? — питам жената до мен в ухото, или поне там, където би трябвало да е ухото ѝ под бялата шапка. Почти крещя, толкова силен е шумът.
— Уорънова — провиква се тя в отговор. Импулсивно стисва ръката ми и двете залитаме, когато колата завива. Жената се обръща и аз виждам лицето ѝ — по бузите ѝ се стичат сълзи, но от какво? От завист, от разочарование? Но не, тя се смее, ръцете ѝ ме обгръщат, а я виждам за пръв път, прегръща ме, има едри гърди под червената наметка, изтрива лицето си с ръкав. На този ден можем да правим каквото пожелаем.
Поправка — в определени граници.
Срещу нас на другата пейка една жена се моли със затворени очи и вдигнала ръце към устата си. А може и да не се моли. Може да си гризе ноктите, за да запази спокойствие. Третата жена вече е спокойна, седи със скръстени ръце, усмихва се лекичко. Сирената не млъква.
Преди това беше звукът на смъртта, на линейките или на пожарникарските коли. Възможно е и днес да бъде звукът на смъртта. Скоро ще разберем. Какво ли ще роди Уорънова? Бебе, както се надяваме всички? Или нещо друго, Нерожба, с глава като на топлийка или с кучешка муцуна, или с две тела, или с дупка в сърцето, или без ръце, или с мембрана между пръстите на ръцете и краката? Не се знае. Навремето можеха да предвиждат с помощта на апарати, но вече е забранено. Пък и какъв смисъл да знаеш? Бебетата не може да се махат, каквото и да става, износват се до края.
41
Популярна коледна песен (