Седя на постелката си със скръстени ръце, а Леля Лидия се отдръпва встрани от екрана, светлината угасва и аз се питам дали не бих могла в тъмното да се наклоня незабелязано надясно и да прошепна на жената до мен. Какво ще ѝ прошепна? Ще я попитам виждала ли е Мойра? Защото никой не я е виждал, не се появи на закуска. Обаче макар да е затъмнено, помещението не е достатъчно тъмно, затова превключвам мисълта си в режим на задържане, който минава за внимание. На такива филми не ни пускат звука, но на порнофилмите го пускат. Искат да чуваме писъците, стоновете и сумтенето на онова, което би трябвало да бъде или крайна болка, или крайно удоволствие, или и двете едновременно, обаче не искат да чуваме какво казват Нежените.
Най-напред се появяват заглавието и няколко имена, но са зачертани, за да не ги четем, и тогава виждам майка си. Младата ми майка, по-млада, отколкото я помня, каквато е била, преди да се родя. Облечена е с дрехите, които според Леля Лидия обикновено носели Нежените по онова време: джинсов гащеризон с карирана риза в зелено и бледомораво и гуменки. Както се обличаше навремето Мойра, както си спомням, че се обличах и аз много отдавна. Косата ѝ е прихваната с морава кърпа на тила. Лицето ѝ е много младо, много сериозно, дори красиво. Забравила съм, че някога майка ми е била толкова хубава и сериозна. Тя е заедно с група жени, облечени по същия начин, държи някаква пръчка, не, част от лозунг, стиска дръжката. Камерата описва панорама и всички виждаме надписа с боя върху чаршаф: ДА СИ ВЪРНЕМ НОЩТА46. Той не е закрит, въпреки че не бива да четем. Жените край мен сепнато поемат дъх, в стаята настава раздвижване като вятър, преминал през тревата. Пропуск, наистина ли ще ни се размине? Или са искали да го видим, за да разберем, че в миналото не е имало сигурност?
Зад този лозунг има и други, които обективът забелязва за кратко: СВОБОДА НА ИЗБОРА. ВСЯКО БЕБЕ Е ЖЕЛАНО. ДА СИ ВЪРНЕМ ТЕЛАТА. ВЯРВАТЕ ЛИ, ЧЕ МЯСТОТО НА ЖЕНАТА Е НА КУХНЕНСКАТА МАСА? Под последното има рисунка на женско тяло, проснато върху маса, и от него капе кръв.
Майка ми се придвижва напред, усмихва се, смее се, всички преминават, вече с вдигнати юмруци във въздуха. Камерата се насочва към небето, където излитат стотици балони, зад които се вият връвчиците им: червени балони с нарисуван червен кръг с дръжка като дръжката на ябълка, като дръжката на кръст. Долу на земята майка ми вече се е сляла с тълпата, изгубвам я от поглед.
Родих те на трийсет и седем, казваше мама. Беше рисковано, имаше вероятност от деформации или нещо подобно. Беше желано дете, няма спор, но се наслушах на какво ли не от някои хора! Най-старата ми приятелка — Триша, тази кучка, ме обвини, че съм пронаталистка. Отдавам го на завист. Други обаче го приеха добре. Но когато бях в шестия месец, много започнаха да ми изпращат статии как след трийсет и петата година на майката родилните деформации рязко нарастват. Тъкмо от каквото имах нужда. И разни неща за това колко е трудно да си самотен родител. Майната им на тези глупости, отговарях, започнала съм го и ще го довърша. В болницата вписаха в картона „възрастна първескиня“, спипах ги на местопрестъплението. Определят те така, когато раждаш за пръв път, прехвърлила трийсетте — само трийсет, за бога! Глупости, скастрих ги, биологично съм на двайсет и две, цял ден мога да въртя кръгчета край вас. Мога да родя три наведнъж и да си изляза оттук, докато вие още се мъчите да се надигнете от леглото.
Заявяваше това с щръкнала брадичка. Така я помня — с издадена напред брадичка, с питие на кухненската маса пред нея, не млада, красива и сериозна като във филма, а жилава, енергична жена, която не би допуснала никой да я изпревари на опашката в супермаркета. Обичаше да идва у дома на питие, докато с Люк приготвяме вечерята, и да ни разказва какво не е потръгнало в живота ѝ, което постепенно прерастваше в анализ на онова, което не е потръгнало в нашия. Разбира се, по онова време косата ѝ вече беше прошарена. Но тя отказваше да я боядисва. Защо да се преструвам, казваше. Пък и за какво ми е притрябвало, нямам мъж, каква полза от мъжете освен десет секунди, колкото за половин бебе? Мъжът е само женска стратегия за създаване на още жени. Не че баща ти не беше свестен човек, но не ставаше за баща. Аз и не го очаквах от него. Просто си свърши работата и можеш да се разкараш, така му казах, получавам прилична заплата, мога да си позволя детски ясли. И той замина за крайбрежието, изпращаше картички за Коледа. Обаче имаше красиви очи. Нещо не им достига, дори на най-свестните. Все едно постоянно са разсеяни, като че ли не помнят добре кои са точно. Прекалено много зяпат небето. Губят почва под краката си. Не могат да се мерят с жените, бива ги само да поправят коли и да играят футбол — точно каквото ни трябва за усъвършенстване на човешкия род, нали така?
46
Лозунгът (