Такива ги говореше дори пред Люк. Той нямаше нищо против, дразнеше я, като се правеше на мъжкар, твърдеше, че жените не са способни на абстрактно мислене, а тя си сипваше още едно и му се хилеше.
Шовинистично прасе, подмяташе му.
Малко е странна, казваше ми Люк, а мама добиваше потаен, дори лукав вид.
Полага ми се, казваше тя. На достатъчно години съм, платила съм си дълга, сега ми е време да съм старомодна. А ти имаш още жълто около устата. „Прасенце“ щеше да е по-точно. А що се отнася до теб, обръщаше се към мен, ти си само една засечка. Пълно фиаско. Историята ще ме оправдае.
Само че такива неща говореше едва след третото питие.
Вие, младите, не цените нищо, казваше мама. Представа нямате какво сме преживели, за да стигнете вие дотук. Погледни го само — кълца моркови. Имате ли представа живота на колко жени, телата на колко жени е трябвало да прегазят танковете, за да напреднем толкова?
Готвенето ми е хоби, поясняваше Люк. Приятно ми е.
Хоби-моби, възкликваше майка ми. Няма нужда да си измисляш извинения. Навремето нямаше да ти бъде позволено да имаш такова хоби, щяха да те мислят за откачалка.
Стига, мамо, намесвах се. Хайде да не спорим за дреболии.
Дреболии ли, възкликваше тя. Това ли наричаш дреболия? Не разбираш, нали? Изобщо не разбираш за какво говоря.
Понякога се разплакваше. Бях самотна, казваше. Представа нямаш колко бях самотна. Имах приятели, бях късметлийка, но въпреки това бях самотна.
В някои отношения се възхищавах на майка си, но за някои неща отношенията ни бяха напрегнати. Имах усещането, че тя очаква твърде много от мен. Очакваше да оправдая живота ѝ и изборите, които бе направила. А аз не исках да живея по нейните условия. Не исках да бъда образцова дъщеря, въплъщение на нейните виждания. Често се карахме заради това. Аз не съм оправдание за твоето съществуване, заявих ѝ веднъж.
Исках да си я върна. Искам да си върна всичко, както си беше. Но желанието ми е безполезно.
Двадесет и първа глава
Вътре е топло и прекалено шумно. Край мен се разнасят гласовете на жените, тих напев, но и той ми е твърде силен след дните в мълчание. В ъгъла на стаята има изцапан с кръв чаршаф, смачкан и захвърлен там, от момента на изтичане на водите. Едва сега го забелязах.
Освен това в стаята мирише, въздухът е спарен — трябва да отворят прозорец. Мирише на собствената ни плът, органична миризма, на пот и мъничко на желязо от кръвта по чаршафа, но има още някаква миризма, по-животинска, вероятно от Джанин: мирис на бърлоги, на необитаеми пещери, миризмата на карираното одеяло върху леглото, когато върху него родила котката навремето, преди да я кастрират. Мирис на матка.
— Дишай, дишай — нареждаме напевно в хор, както са ни учили. — Задръж, задръж. Издишай, издишай, издишай. — Напяваме на „пет“. Вдишай на пет, задръж на пет, задръж, издишай на пет. Леля Елизабет опипва корема ѝ, за да прецени контракциите.
Джанин не я свърта, иска да ходи. Две жени ѝ помагат да стане от леглото, поддържат я от двете страни, докато крачи. Всички много ни бива в това, обучили са ни. Разпознавам Гленова, моята другарка в покупките — седи през две жени от мен. Мекият напев ни обгръща като мембрана.
Появява се една Марта с поднос: кана с плодов сок, разтворим, от пликче, май от грозде, и колонка картонени чашки. Оставя го пред напяващите жени. Без да нарушава ритъма, Гленова налива и подава хартиената чашка по редицата.
Аз получавам чаша, навеждам се настрани да я предам и жената до мен тихо ме пита на ухо:
— Търсиш ли някого?
— Мойра — отговарям също толкова тихо. — Тъмна коса, с лунички.
— Не — казва жената. — Не познавам такава жена, не беше в Центъра с мен, не съм я виждала да пазарува. Но ще се оглеждам.
— Коя си? — питам.
— Алма — отговаря. — Как е истинското ти име?
Иска ми се да ѝ кажа, че с мен в Центъра имаше една Алма. Иска ми се да ѝ кажа името си, но Леля Елизабет вдига глава и оглежда стаята — сигурно е доловила прекъсване на скандирането, затова не разполагаме с повече време. Понякога научаваш разни неща на Рождените дни. Няма смисъл обаче да разпитвам за Люк. Той надали е на място, където може да го види някоя от тези жени.