Съпругите са тук, за да присъстват на кръщаването. Те дават името.
— Анджела — казва Съпругата на Командира.
— Анджела, Анджела — повтарят Съпругите припряно. — Колко хубаво име! О, съвършена е! О, прекрасна е!
Стоим между Джанин и леглото, затова не виждаме това. Някой ѝ подава чаша гроздов сок — дано да не е смесен с вино, още има болки след раждането, плаче безпомощно, нещастни сълзи от изтощение. Въпреки това ние ликуваме, това е победа за всички нас. Успяхме.
Ще ѝ позволят да кърми бебето няколко месеца, убедени са в ползата от кърмата. След това ще я преместят, ще проверят дали ще успее да го направи отново с някой друг, изпаднал в нужда. Но никога няма да я изпратят в Колониите, никога няма да я обявят за Нежена. Това е наградата ѝ. Родомобилът чака отвън, за да ни върне у дома. Лекарите още са в микробуса си, лицата им се появяват на прозореца — бели петна като лицата на болни деца, затворени вкъщи. Един от тях отваря вратата и се приближава към нас.
— Всичко наред ли е? — пита притеснено.
— Да — отговарям. Вече съм изцедена, без капка сила. Гърдите ме болят, дори сълзят леко. Фалшива кърма, случва се така с някои от нас. Сядаме на пейките една срещу друга, докато ни транспортират — без емоции, без чувства, просто вързопчета червен плат. Боли ни. Всяка от нас има в скута си фантом, призрачно бебе. Сега, след като вълнението е отминало, ни остава собственият ни провал. Майко, мисля си, където и да си. Чуваш ли ме? Искала си женска култура. Е, ето ти я. Не е точно каквото си имала предвид, но съществува. Бъди признателна за дребните благоволения.
Двадесет и втора глава
Когато Родомобилът пристига пред къщата, вече е късно следобед. Слънцето немощно се показва иззад облаците, мирисът на влажна трева стопля въздуха. Цял ден съм присъствала на Раждане, изгубила съм представа за времето. Днес сигурно е пазарувала Кора, аз съм изтощена от всичките си задължения. Качвам се по стълбите, тежко повдигам ходилата си от едното стъпало на другото, подпирам се на перилата. Сякаш съм будувала с дни и съм тичала с всички сили — гърдите ме болят, получавам мускулни крампи като при недостиг на захар. Този път охотно приемам самотата.
Лягам на леглото. Иска ми се да си почина, да заспя, но съм прекалено изморена и в същото време — прекалено превъзбудена, очите ми не се затварят. Вдигам поглед към тавана, плъзгам го по листенцата на венеца. Днес ми напомня шапка, широкопола женска шапка, каквито носеха жените някога: огромна като ореол, обточена с цветя и плодове, с пера от екзотични птици, шапки като картина от рая, носеща се над главите им, като вкоравена представа.
След минутка венецът ще започне да се оцветява и аз ще започна да виждам разни неща. Толкова съм изморена — както когато пътувате цяла нощ, до зори, по някаква причина, която вече не помня, разказвате си истории един на друг, за да стоите будни, редувате се на волана, а когато слънцето започне да изгрява, започвате да различавате разни неща с периферното си зрение: пурпурни животни в крайпътните храсталаци, смътните силуети на хора, които изчезват, ако ги погледнете от упор.
Много съм изморена, не мога да продължа да разказвам. Много съм изморена дори да мисля къде се намирам. Тук съм в различна история, по-хубава. Историята за онова, което се случи с Мойра.
Част от историята знам лично, друга част научих от Алма, която я чула от Долорес, която я чула от Джанин. Джанин я научила от Леля Лидия. По тези места дори при такива обстоятелства все се намират съюзници, едни или други.
Леля Лидия повикала Джанин в кабинета си.
Благословен да е плодът, Джанин, казала сигурно Леля Лидия, без да вдига очи от бюрото си, където пише нещо. Всяко правило си има изключения — и на това може да се разчита. На Лелите им е позволено да пишат и да четат.
Да отвори Бог, сигурно отговорила Джанин монотонно, с прозрачния си глас, подобен на суров яйчен белтък.