О, немощно възкликнала Джанин, като че в знак на протест срещу това светотатство.
… Мойра също се съблякла и облякла дрехите на Леля Елизабет — не ѝ били съвсем по мярка, но щели да свършат работа. Не проявила прекомерна жестокост, позволила на Леля Елизабет да облече нейната червена рокля. Накъсала воала и с парчетата завързала Леля Елизабет зад котела. Натъпкала част от плата в устата ѝ и го завързала с лента от воала. Прокарала друго парче по шията на Леля Елизабет и с другия край вързала стъпалата ѝ зад гърба. Лукава и опасна жена, казала Леля Лидия.
Може ли да седна?, попитала Джанин. Сякаш всичко това ѝ идвало в повече. Най-сетне разполагала с разменна монета, макар и символично.
Да, Джанин, отговорила учудено Леля Лидия, но на този етап вече не можела да откаже. Нуждаела се от вниманието на Джанин, от съдействието ѝ. Посочила ѝ стол в ъгъла. Джанин го придърпала.
Можех да те убия, нали разбираш, казала Мойра, когато Леля Елизабет вече била сигурно скрита от поглед зад котела. Можех да те нараня толкова сериозно, че никога вече да не се чувстваш добре в тялото си. Можех да те цапардосам с това или да те пронижа в окото. Ако се стигне дотам, не забравяй, че не го направих.
Леля Лидия не повторила всичко това пред Джанин, но според мен Мойра е казала нещо подобно. Тъй или иначе, тя нито убила, нито осакатила Леля Елизабет, която няколко дни по-късно се върнала на работа в Центъра, щом се възстановила след прекараните няколко часа зад котела и разпита, изключил вероятността да е била съучастник.
Мойра се изправила и вперила поглед право напред. Изпънала рамене, изправила гръбнак и стиснала устни. Това не беше обичайната ни поза. Обикновено крачехме със сведена глава, заболи очи в ръцете си или в земята. Мойра не приличала много на Леля Елизабет дори с кафявата забрадка, но явно скованата ѝ поза с изпънат гръб била достатъчно убедителна за Ангелите на пост, които и бездруго не се заглеждаха много по нас — дори, или пък най-вече, по Лелите. Мойра излязла с решителна стъпка, с поведението на човек, който знае къде отива, отдали ѝ чест, подала пропуска на Леля Елизабет, който те изобщо не си направили труда да проверят, защото кой би дръзнал да оскърби така една Леля. И изчезнала.
О, възкликна Джанин. Кой знае как точно се чувствала? Може би ѝ се искало да възкликне от радост. Ако е така, добре се прикрила.
Е, Джанин, казала Леля Лидия, ето какво искам да направиш.
Джанин се ококорила и се постарала да си придаде невинен и съсредоточен вид. Искам да си държиш ушите отворени. Може би някоя от другите също е замесена.
Добре, Лельо Лидия, отговорила Джанин.
И после ела да ми съобщиш, нали, скъпа? Ако дочуеш нещо.
Да, Лельо Лидия, казала Джанин. Знаела, че повече няма да ѝ се налага да коленичи пред класа и да слуша как всички крещим, че вината е нейна. За известно време някой друг щял да заеме мястото ѝ. Временно се била отървала.
Фактът, че разказала на Долорес за срещата в кабинета на Леля Лидия, не означавал нищо. Не означавал, че тя няма да издаде някоя от нас, която и да е, ако ѝ се удаде случай. Знаехме го. По това време вече се отнасяхме към нея така, както се отнасяш с безкраките продавачи на моливи по ъглите на улицата. Гледахме да страним от нея, държахме се с нея любезно, когато нямаше друг начин. Беше опасна за нас, всички го съзнавахме.
Долорес сигурно я е потупала по гърба и я е похвалила, че ни предупреждава. Къде се е случил този разговор? В спортната зала, докато сме се приготвяли да си лягаме? Леглото на Долорес беше съседно на Джанин.
През нощта историята стигна до всички ни в полумрака, предаваше се приглушено от легло на легло.
Мойра беше някъде навън. Или беше на свобода, или беше мъртва. Какво щеше да предприеме? Мисълта за онова, което ще прави, започна да се разраства, докато не изпълни цялата стая. Всеки момент можеше да избухне мощен взрив, стъклата на прозорците щяха да се посипят навътре, вратите щяха да зейнат. Мойра вече имаше власт, беше на воля, беше се освободила. Вече бе безпътна жена.
Мисля, че това ни плашеше.
Мойра беше като асансьор без стени. Свят ни се завиваше. Вече започвахме да забравяме вкуса на свободата, тези стени ни се струваха сигурни. В горните пластове на атмосферата се разпадаш, изпаряваш се, няма налягане, което да удържа целостта ти.
Въпреки това Мойра владееше фантазията ни. Притискахме я в обятията си, тя беше с нас тайно, като сподавен кикот, беше като лава под кората на ежедневието. В светлината на Мойра Лелите не изглеждаха толкова страшни, а по-нелепи от преди. Властта им беше накърнима. Възможно беше да ги отвлечеш в тоалетната. Допадаше ни дързостта.
Очаквахме всеки момент да я домъкнат обратно, както се беше случвало и преди. Не можехме да си представим какво ще ѝ направят този път. Каквото и да е, щеше да бъде сурово.