Но нищо не се случваше. Мойра не се появяваше. Още не.
Двадесет и трета глава
Това е възстановка. Само възстановка. Правя го мислено, докато лежа в тясното си легло и репетирам какво трябва или не трябва да говоря, какво трябва или не трябва да направя, как трябва да постъпя. Ако изобщо някога се измъкна оттук.
Да спрем дотук. Решила съм да се измъкна. Това не може да продължава вечно. И други са си мислели същото в лоши времена преди и винаги са се оказвали прави, измъквали са се по един или друг начин и проблемите наистина не са продължавали вечно. Макар че за самите тях сигурно е било цялото време, с което разполагат.
Когато изляза оттук, ще мога да запиша тази история под някаква форма, дори като глас, който говори на друг, и това също ще бъде възстановка, поредното преработване. Невъзможно е да разкажеш нещо точно както е било, защото каквото и да кажеш, никога не е напълно точно, винаги ще се налага да пропуснеш нещо, има прекалено много части, страни, напречни течения, нюанси, твърде много жестове, които може да означават едно или друго, твърде много форми, които не се поддават на пълноценно описание, твърде много вкусове във въздуха или върху езика, полутонове, прекалено многобройни. Обаче ако си мъж по някое време в бъдещето и си стигнал дотук, моля те, помни: никога няма да ви изкушава усещането, че трябва да простите на мъж, а също и на жена. Трудно се устоява, повярвайте ми. Помнете обаче, че прошката също притежава сила. Да помолиш за прошка, е проява на сила, да я откажеш или да я дадеш, също е проява на сила, може би на най-голямата сила.
А може би изобщо не става дума за контрол. Може би изобщо не става дума за това кой кого притежава, кой на кого какво може да причини безнаказано, дори смърт. Може би не става дума за това кой може да седи и кой — да лежи с разтворени крака. Може би става дума за това кой на кого какво може да стори и да му бъде простено. Да не сте посмели да ме убеждавате, че е едно и също.
Искам да ме целунеш, каза Командира.
Разбира се, преди това се случи нещо. Подобни молби никога не се появяват изневиделица.
В крайна сметка заспах и сънувах, че нося обеци и че една от тях е счупена; нищо повече, съзнанието ми просто преравяше стар архив. Събуди ме Кора с подноса с вечерята и времето възобнови обичайния си ход.
— Бебето здраво ли е? — попита Кора и остави подноса. Сигурно вече знаеше, имат някакъв развален телефон от къща до къща и вестите бързо се разчуват. Само че ѝ е приятно да слуша за това, сякаш моите думи ще направят новината по-истинска.
— Да, ще го задържат — отговарям. — Момиче.
Кора ми се усмихва, с усмивка прегръдка. Сигурно заради такива мигове си струва да прави онова, което прави.
— Хубаво — казва почти мечтателно и аз си мисля: ама разбира се. Сигурно ѝ се иска да е присъствала. Като празненство, на което не може да отиде. — Може би и ние скоро ще си имаме. Но всъщност има предвид мен. От мен се очаква да се отблагодаря на всички, да оправдая храната и грижите, както майката мравка се отплаща с яйца. Рита може и да не ме одобрява, но Кора — да. Тя зависи от мен. Надява се да бъда оръдието на нейната надежда.
А надеждата ѝ е съвсем простичка. Иска и тук да има Рожден ден с гости, храна и подаръци, иска мъничко хлапе, което да глезят в кухнята, чиито дрешки да гладят и тайно от всички да му дават бисквити. От мен се очаква да ѝ доставя тези радости. Предпочитам да получа неодобрението ѝ, чувствам се по-достойна за него.
За вечеря има говежда яхния. Трудно ми е да изям всичко, защото по средата си спомням онова, което днешният ден е заличил от съзнанието ми. Вярно е, каквото казват, докато раждаш или присъстваш на раждане, наистина изпадаш в транс, губиш представа за всичко друго в живота си, съсредоточаваш се само върху този миг. Но сега, когато споменът се връща, разбирам, че не съм готова.
Часовникът в коридора долу удря девет. Притискам длани към бедрата си, поемам дълбоко дъх, поемам по коридора и тихо слизам по стълбите. Серина Джой още е в къщата, където имаше Раждане — чист късмет, той не би могъл да го предвиди. В такива дни Съпругите с часове остават заедно, помагат си в разопаковането на подаръците, бъбрят си, напиват се. Трябва да се предприеме нещо, което да разсее завистта им. Поемам в обратна посока по коридора долу, покрай вратата към кухнята, към следващата врата, неговата. Заставам пред нея като ученичка, която са повикали в кабинета на директора. Какво нередно съм сторила?