Присъствието ми тук не е позволено. Нямам право да оставам насаме с Командира. Предназначени сме за размножаване — не сме конкубини, гейши, куртизанки. Тъкмо обратното, направили са всичко възможно да ни извадят от тази категория. Във всичко това не би трябвало да има нещо забавно, няма възможност да пламнат тайни страсти, не се допуска специално отношение — нито от тях, нито от нас, не бива да има нещо, за което да се захване любовта. Ние сме двуноги утроби, това е — свещени съсъди, ходещи бокали.
Защо тогава той иска да се срещне с мен насаме посред нощ?
Ако ме спипат, ще ме предадат на милостта на Серина. Той не бива да се намесва в реда в домакинството, това е работа на жените. А после — прекласификация. И може да ме обявят за Нежена.
Само че, ако откажа да се срещна с него, ще е още по-лошо. Извън всякакво съмнение е кой държи истинската власт.
Сигурно иска нещо от мен. А да искаш, е слабост. И точно тази слабост, каквато и да е тя, ме примамва. Прилича на малка пукнатина в стената, допреди непроходима. Ако притисна око към нея, към тази негова слабост, може би ясно ще провидя пътя си.
Трябва да разбера какво иска той.
Вдигам ръка и чукам на вратата на тази забранена стая, където не съм стъпвала, където жените не влизат. Дори Серина Джой не идва тук, чистят Пазителите.
Какви тайни, какви мъжки тотеми се съхраняват тук?
Канят ме да вляза. Отварям вратата, прекрачвам прага.
От другата страна на вратата е обичайният живот. Трябва да призная: от другата страна нещата изглеждат нормални. Има бюро, разбира се, с Компюслов отгоре, и черен кожен стол зад него. Върху бюрото се мъдрят растение в саксия, комплект поставки за писалки, листове хартия. Подът е застлан с ориенталски килим, в камината не гори огън. Има малко канапе, застлано с кафяв плюш, телевизор, ниска масичка, два стола.
Но покрай стените има библиотеки. Пълни с книги. Книги, книги, книги, изложени на показ, без ключалки, без кашони. Нищо чудно, че не ни е позволено да влизаме. Тук е истински оазис на всичко забранено. Опитвам се да не се вторачвам.
Командирът стои пред камината, с гръб към нея, опрял е единия си лакът върху дървената полица, а другата му ръка е пъхната в джоба. Позата му е заучена, поза на провинциален благородник, стара реклама от лъскаво мъжко списание. Сигурно предварително е решил, че ще е в тази поза, когато вляза. Сигурно щом съм почукала, се е завтекъл към камината и се е облегнал. Да имаше и черна превръзка на окото47, и шалче с нарисувана конска подкова.
Тези мисли ми се отразяват добре, бързи като стакато, мозъчен трепет. Вътрешен присмех. Но всъщност ме обзема паника. Истината е, че съм ужасена.
Не обелвам нито дума.
— Затвори вратата — казва ми той доста любезно. Подчинявам се и се обръщам.
— Здравей — казва.
Стар поздрав. Отдавна не съм го чувала, от години. При тези обстоятелства ми се струва нелепо, дори комично, това връщане във времето, буфонада. Не ми хрумва подходящ отговор.
Струва ми се, че ще се разплача.
Явно го е забелязал, защото ме поглежда озадачен, смръщва се, което предпочитам да приема за загриженост, но е възможно да се окаже обикновено раздразнение.
— Ела, седни — кани ме той. Дръпва ми стол, изважда го пред бюрото си. После заобикаля отзад, сяда бавно и сякаш замислено. Действието му ми показва, че не ме е повикал, за да ме докосва против волята ми. Усмихва се. Усмивката му не е зловеща, не е хищна. Просто усмивка, официална, дружелюбна, но и малко дистанцирана, като че ли съм котенце на витрина. Коте, което той гледа, но не възнамерява да купи.
Сядам на стола с изпънат гръб, скръстила ръце в скута си. Имам чувството, че стъпалата ми в червените равни обувки не докосват пода. Но всъщност го докосват, разбира се.
— Това сигурно ти се струва странно — отбелязва.
Аз просто го гледам. Твърде слабо казано, би изтърсила майка ми. Преди.
Чувствам се като захарен памук — захар и въздух. Стиснеш ли ме, ще се превърна в лепкава бучка, розово-червена и разплакана.
— Да, като че ли е малко странно — отбелязва той, все едно аз съм отговорила.
Май трябваше да си сложа шапката, да я вържа под брадичката си.
— Бих искал… — подема той.
Опитвам да не се приведа напред. Да? Да, да? Какво? Какво иска? Само че няма да се издам, няма да проявя нетърпението си. Това е пазарлък, предстои размяна. Онази, която не се колебае, е изгубена. Нищо няма да дам даром — само ще продавам.
— Бих желал… — продължава той. — Ще ти се стори глупаво.
И наистина изглежда смутен, както изглеждаха мъжете навремето. Достатъчно възрастен е, за да помни как да си придаде този вид, а също колко привлекателен беше той за жените навремето. Младите не познават тези номера. Никога не са ги използвали.