— Бих искал да поиграеш с мен на скрабъл — казва.
Удържам се, не помръдвам. Лицето ми не трепва. Значи това се намира в забранената стая! Скрабъл! Иде ми да прихна, да се разкикотя на глас, да се катурна от стола. Навремето старците и стариците играеха скрабъл през лятото или в старческите домове, когато по телевизията нямаше нищо хубаво, а много-много отдавна — и тийнейджърите. Мама имаше комплект за игра, държеше го отзад в гардероба, при коледната украса в картонени кутии. Веднъж опита да ме заинтригува, когато бях тринадесетинагодишна, нещастна и се шляех.
Сега е различно, сега на нас ни е забранено. Сега е опасно. Сега е неприлично. Сега е нещо, което той не може да прави със Съпругата си. Сега е нещо желано. Сега той се компрометира. Все едно ми е предложил наркотици.
— Добре — отговарям с привидно безразличие. Всъщност едва съумявам да отроня нещо.
Не ми обяснява защо иска да играе скрабъл с мен. Не го питам. Командирът просто изважда кутията от едно чекмедже и я отваря. Вътре са пластмасовите плочки, които помня, дъската, разчертана на квадратчета, и малките поставки за плочките с буквите. Той изсипва съдържанието върху бюрото си и започва да обръща елементите. След малко и аз се присъединявам.
— Знаеш ли как се играе? — пита ме.
Кимам.
Изиграваме две игри. Изписвам „ларинкс“. „Балдахин“. „Дюля“. „Зигота“. Държа лъскавите плочки със заоблени ъгли, опипвам буквите. Сладострастно усещане. Ето това е свобода, един миг свобода. „Хром“, изписвам. „Клисура“. Какъв лукс! Плочките са като ментови бонбони, и също така хладни. Ментолки, така им казваха. Иска ми се да ги лапна. Ще имат и вкус на лайм. Буквата Х — хрупкави, възкиселки на езика, вкусни.
Спечелвам първата игра, подарявам му втората: още не съм установила какви са условията, какво ще мога да поискам в замяна.
Накрая той заявява, че е време да се прибирам у дома. Точно така се изразява — прибирай се у дома. Има предвид в стаята ми. Пита ме дали ще се оправя, като че ли стълбището е тъмна улица. Отговарям утвърдително. Отваряме вратата на кабинета му, само я открехваме, и се вслушваме в шумовете откъм коридора.
Все едно сме на среща. Както се промъквахме в общежитието след вечерния час.
Като заговорници.
— Благодаря ти за играта — казва и добавя: — Искам да ме целунеш.
Мисля си как във вечерта за къпане бих могла да разглобя тоалетната в банята си, бързо и тихо, за да не ме чуе Кора, седнала на стола отпред. Бих могла да извадя острото лостче и да го скрия в ръкава си, да го внеса тайно в кабинета на Командира следващия път, защото след такава молба винаги има следващ път, независимо дали ще кажеш „да“ или „не“. Мисля как ще приближа към Командира да го целуна тук сама, как ще съблека сакото му, като да го подканя или да му разреша нещо повече, към истинска любов, как ще го прегърна, ще извадя лостчето от ръкава си и неочаквано ще забия острия му край между ребрата му. Мисля си как ще шурне кръвта по ръцете ми, топла като супа, сексуална.
Всъщност не мисля нищо подобно. Добавям го впоследствие. Може би трябваше да ми хрумне още тогава, но не стана така. Както вече казах, това е възстановка.
— Добре — отговарям. Приближавам се към него и притискам стиснатите си устни към неговите. Усещам уханието на лосион за след бръснене, лек дъх на нафталин, познат мирис. Но с Командира току-що сме се запознали.
Той се отдръпва, свежда очи към мен. И ето я отново усмивката, онази стеснителната. Каква прямота.
— Не така — настоява. — Като наистина.
Беше толкова тъжен.
Това също е възстановка.
IX
Нощ
Двадесет и четвърта глава
Връщам се по тъмния коридор, нагоре по заглушеното стълбище, вмъквам се в стаята си. Там сядам на стол, на тъмно, с червената си рокля, закопчана до шията. Ясно можеш да мислиш само облечен.
Имам нужда от перспектива. От илюзията за дълбочината, създавана от рамката, подреждането на формите в равнина. Необходима е перспектива. В противен случай има само две измерения. Живееш, притиснал лице до стената, всичко е огромен близък план, всичко е детайлно — коса, гънките по чаршафа, молекулите на лицето. Собствената ти кожа е като карта, схема на лекомислието, насечена от пътеки, които не водят никъде. Иначе живееш за мига. А точно там сега не искам да съм.
Обаче съм точно там, не мога да избягам. Времето е капан и аз съм уловена в него. Трудно ми е да си спомня как изглеждах. Казвам се Фредова и живея тук.
Живей в настоящето, улови момента, нямаш нищо друго.
Време е да обобщим.