Усмихнах ѝ се. Дано никой не те е чул, казах.
Наистина се уплаших, призна тя, застанала на прага с подноса. Отначало си помислих, че са само дрехи. Зачудих се какво търсят на пода. Допуснах, че си…
… избягала, допълних.
Ами да, потвърди тя. Но на пода се оказа ти.
Да, аз бях.
Това беше, тя си тръгна с подноса и се върна с парцал за останалия портокалов сок, а Рита същия следобед направи начумерена забележка, че някои хора са схванати в ръцете. Че се отнасят някъде и не гледат къде стъпват, така каза, и всичко си продължи постарому, все едно нищо не се е случило.
Това се случи през май. Бяхме преживели пролетта. Лалетата бяха прецъфтели, венчелистчетата им бяха опадали едно по едно като зъби. Един ден заварих Серина Джой коленичила върху възглавничка в градината, а бастунът ѝ беше до нея на тревата. Режеше семенниците с ножици. Наблюдавах я отстрани, докато минавах покрай нея с кошницата си с портокали и агнешки котлети. Прицелваше се, нагласяше остриетата на ножиците, после клъцваше с конвулсивно трепване на ръцете. Артрит ли се прокрадваше? Или някакъв блицкриг, някакво камикадзе, прицелено в издутите гениталии на цветята? Плодоносното тяло. Рязането на семенниците принуждава луковицата да трупа енергия.
Света Серина на колене, извършва покаяние.
Често се забавлявах така, с дребни и злонамерени закачки за нея, но не задълго. Каква полза да се мотая и да наблюдавам Серина Джой в гръб.
Всъщност копнеех за ножиците.
И така. После имахме ириси, които растяха красиви и прохладни на високите си стебла като издухано стъкло, като пастелна вода, застинала разплискана в светлосиньо, светломораво и по-тъмните, кадифени и пурпурни, тъмните лилиуми на слънцето, индигови сенки, и дамските сърца с толкова женствена форма, че беше направо невероятно как така отдавна не са ги изкоренили. Имаше нещо подривно в градината на Серина, усещане за погребани неща, които напират към повърхността безмълвно, нагоре към светлината, сякаш за да посочат нещо, да кажат: всичко заглушено ще закрещи, за да бъде чуто, макар и беззвучно. Тенисънова градина, натежала от ухания, бездушна, завръщането на думата „несвяст“. Върху нея струи слънчева светлина, така е, но от самите цветя се надига топлина, усещаш я, както когато държиш дланта си на сантиметри от нечия ръка, от нечие рамо. Тя диша в топлото, вдъхва сама себе си. Замайвам се, докато я прекосявам сред розовите божури и карамфилите.
Върбата е нацъфтяла и никак не ми помага с шептящите си намеци. Срещи, казва ми, тераси, шипящите съгласни пъплят нагоре по гръбнака ми, треперя като трескава. Лятната рокля шумоли по плътта на бедрата ми, под стъпалата ми расте трева, с крайчеца на очите си забелязвам поклащането на клонките, пера, пърхане, трели, дърво — в птица, обезумели метаморфози. Богините стават възможни и въздухът е наситен с желание. Дори тухлите на къщата омекват, стават осезаеми, облегна ли се на тях, ще ги усетя топли и податливи. Удивително е какво причинява лишението. Дали му се зави свят при вида на глезена ми, дали ми прилоша вчера на пропускателния пункт, когато изпуснах пропуска си и го принудих да го вдигне? Без кърпичка, без ветрило, използвам каквото имам подръка.
Зимата не е толкова опасна. Нуждая се от твърдост, студ, суровост, не от тази тежест, като че ли съм диня в потока, не от тази зряла течност.
С Командира имаме уговорка. Не е първата уговорка в историята, но е приела необикновена форма.
Посещавам Командира две-три вечери седмично, обикновено след вечеря, но само когато получа сигнала. Сигналът е Ник. Ако лъска колата, когато тръгвам на покупки или когато се връщам, и ако фуражката му е кривната или е без фуражка, тогава отивам. Ако го няма или фуражката му е права, тогава си оставам в стаята, както обикновено. Разбира се, това не се отнася за вечерите на Ритуала.
Както винаги, трудността е Съпругата. След вечеря тя се прибира в спалнята им, откъдето би могла да ме чуе как се прокрадвам по коридора, макар да се старая да съм съвсем тиха. Или остава в дневната, където плете нескончаемите си шалове за Ангелите, бълва още и още метри сложни и безполезни вълнени човечета: вероятно това е нейната форма на размножаване. Обикновено вратата на дневната е открехната, ако тя е там, и аз не се осмелявам да мина. Ако съм получила сигнала, но не успея да отида, да сляза по стълбите и да мина по коридора покрай дневната, Командирът проявява разбиране. Положението ми му е познато като на никой друг. Знае правилата.
Понякога обаче Серина Джой е навън, на гости на болната Съпруга на друг Командир — само там може да отиде вечер сама. Взема някаква храна, торта, пай или франзела, изпечена от Рита, или буркан с конфитюр от ментови листенца, които отглежда в градината си. Съпругите на Командирите често боледуват. Така животът им става по-интересен. Що се отнася до нас, Прислужниците и дори Мартите, ние избягваме да боледуваме. Мартите не искат да бъдат принудени да се пенсионират, защото кой знае къде ще ги изпратят след това? Вече не се срещат много възрастни жени. А що се отнася до нас, всяко истинско боледуване, всяко разтакаване, всяка проява на слабост, липсата на апетит или на тегло, опадането на косата, отказът на някоя жлеза — всичко това е краят. Помня Кора по-рано през пролетта, тътрузеше се, макар да боледуваше от грип, подпираше се на рамките на вратите, когато мислеше, че никой не я вижда, стараеше се да не кашля. Лека настинка, обясни, когато Серина я попита.