С масло, повтори той замислено. Много съобразително. Масло, засмя се той.
Идеше ми да го шамаросам.
Струва ми се, че ще намеря, отговори като на детско желание за дъвка. Но тя може да го подуши.
Питах се дали страхът му се дължи на предишен опит. От много отдавна: червило по яката, парфюм по маншетите, среднощна сцена в някоя кухня или спалня. Мъж без опит не би се сетил за това. Освен ако не е по-хитър, отколкото изглежда.
Ще внимавам, обещах. Освен това тя никога не ме доближава.
Понякога го прави, възрази той.
Сведох очи. Бях забравила. Усетих как се изчервявам. Няма да го използвам в онези нощи, казах.
На четвъртата вечер той ми даде крема за ръце в пластмасово бурканче без надпис. Не беше много качествен, миришеше леко на растително масло. Никакви момини сълзи за мен. Сигурно беше за болници или лаборатории, или за рани от залежаване. Но въпреки това му благодарих.
Проблемът е, че нямам къде да го държа, казах.
В стаята си, отговори той, като че беше съвсем очевидно.
Ще го намерят. Някой ще го намери.
Защо?, попита, все едно наистина не знаеше. А може би не знаеше. Не за пръв път показваше, че не е наясно с реалните условия, в които живеем.
Претърсват ни стаите, отговорих.
Защо?, попита.
Мисля, че тогава изгубих контрол. За бръсначи, отговорих. За книги, писалки, стоки от черния пазар. За неща, които не би трябвало да имаме. Боже, би трябвало да знаете. Гласът ми прозвуча по-гневно, отколкото смятах, но той дори не трепна.
Тогава ще го държиш тук, каза.
Така и направих.
Той ме наблюдава като през решетка как мажа ръцете си, после лицето си. Искаше ми се да му обърна гръб — все едно беше с мен в тоалетната — но не посмях.
Не биваше да забравям, че за него съм просто прищявка.
Двадесет и шеста глава
Когато отново настъпи нощта на Ритуала, две-три седмици по-късно, установих, че нещата са се променили. Появила се беше неловкост, която преди отсъстваше. Преди гледах на случващото се като на работа, на неприятна работа, която трябва да се свърши възможно най-бързо, та да се сложи точка. Трябва да се каляваш, казваше навремето майка ми преди изпит, който не исках да взема, или преди плуване в студена вода. Навремето не се замислях за смисъла на фразата, но беше свързан с метал, с броня. Точно това щях да направя — щях да се закаля. Щях да се престоря, че ме няма, че не присъствам в плът.
Това състояние на отсъствие, на съществуване отделно от тялото, важеше и за Командира, вече го знаех. Сигурно си мислеше за други неща през цялото време, докато е с мен, с нас, защото Серина Джой също присъстваше на онези вечери. Може би си мислеше за работата си през деня, за игрите на голф или за вечерята си. Половият акт, колкото и небрежно да беше изпълнен, вероятно за него преминаваше почти несъзнателно, като почесване.
През онази нощ обаче за пръв път от началото на новото положение помежду ни, каквото и да беше то, изпитах стеснение. Усещах, че той ме гледа, и това не ми допадна. Лампата светеше, както обикновено, защото Серина Джой винаги избягваше нещата, които биха създали романтична или еротична атмосфера, дори мъничко — лампа на тавана, силна въпреки балдахина. Все едно бях на хирургичната маса, под силните прожектори, като на сцена. Усещах, че краката ми са космати, хаотично, както когато обръснеш космите, но после те пораснат отново. Усещах и мишниците си, но той не ги виждаше, разбира се. Чувствах се недодялана. Актът на съвкупляването, вероятно на оплождането, който за мен не би следвало да бъде нищо повече от опрашването на цвете от пчела, бе станал непристоен за мен, смущаващо нарушение на благоприличието, макар че преди не беше така.
За мен той вече не беше вещ. И в това бе проблемът. Осъзнах го в онази нощ и усещането не ме напусна. То усложнява нещата.
Серина Джой също се промени в моите очи. Преди я мразех просто заради участието ѝ в онова, което ми се случваше, а и защото тя също ме мразеше, защото присъствието ми ѝ беше неприятно и защото тя щеше да отглежда детето ми, ако изобщо успея да зачена. Сега обаче, макар че все още я мразех, особено когато стискаше ръцете ми толкова силно, че пръстените ѝ се впиваха в кожата ми, и дърпаше ръцете ми назад, вероятно с цел да ми бъде колкото може по-неудобно, омразата ми вече не беше просто омраза. Отчасти ѝ завиждах, но как да завиждаш на жена, която е тъй очевидно пресъхнала и нещастна? Можеш да завиждаш само на човек, който има нещо, което ти самият смяташ за нужно да притежаваш. И въпреки това ѝ завиждах.
Освен това обаче се чувствах и виновна пред нея. Чувствах се натрапница в територия, която би трябвало да е нейна. Сега, като виждах какви ги върши Командирът тайно, макар и само за да играе и да има пред кого да говори, функциите ни вече не бяха толкова отделни, както би трябвало на теория, аз ѝ отнемах нещо, макар че тя не го знаеше. Крадях от нея. Нищо че ставаше дума за нещо, което тя очевидно не искаше или от което нямаше полза, което дори беше отхвърлила. Въпреки това то беше нейно и дори да отнемах това загадъчно нещо, което не можех да определя съвсем точно, защото Командирът не беше влюбен в мен — отказвах да повярвам, че той изпитва към мен нещо толкова силно — тогава какво оставаше за нея?