Проведохме този разговор в кухнята, на кафе на кухненската ми маса, разговаряйки тихо и напрегнато, както спорехме на по двайсет и няколко — навик от колежа. Кухнята се намираше в неугледна квартира в облицована с дъски къща близо до реката — от онези триетажните, с паянтово външно стълбище отзад. Аз живеех на втория етаж, следователно ми беше шумно и отгоре, и отдолу, две нежелани музикални уредби дънеха до късно през нощта. Студенти, сигурна бях. Все още бях на първата си работа, не печелех много: работех на компютър в застрахователна компания. Затова хотелите с Люк не бяха за мен само любов и дори само секс. Означаваха и откраднато време далеч от хлебарките, капещата мивка, линолеума, който се белеше тук-таме, дори от собствените ми опити да създам уют, като окача плакати по стените и призми на прозорците. Имах и растения, но все завъждаха листни въшки или изсъхваха. Изчезвах някъде с Люк и ги зарязвах.
Отговорих, че има повече от един начин да живееш с глава в пясъка и че ако Мойра си въобразява, че може да създаде утопия, като се затвори в някой женски анклав, жестоко се лъже. Мъжете няма просто да изчезнат, уверявах я. Не може просто да ги пренебрегваш.
Това е все едно да твърдиш, че трябва да отидеш да се заразиш със сифилис само защото болестта съществува, контрира Мойра.
Да не твърдиш, че Люк е венерическа болест?, попитах.
Мойра се засмя. Чуй ни само. Мамка му. Говорим като майка ти.
И двете се засмяхме, а когато тя си тръгна, се прегърнахме, както обикновено. По едно време престанахме да се прегръщаме — след като ми съобщи, че е гей, но после уточни, че не я възбуждам, увери ме в това, и пак започнахме да се прегръщаме. Можехме да се караме, да се боричкаме и да се наричаме как ли не, но в крайна сметка това нищо не променяше. Тя си оставаше най-старата ми приятелка.
Още е.
След това наех по-хубав апартамент, в който живях през двете години, които отне на Люк да се откопчи от брака си.
Сама плащах наема с парите от новата си работа. Работех в библиотека, не в голямата със Смъртта и Победата, в по-малка.
Прехвърлях книги на компютърни дискове, за да намалим нужното място за съхранение и разходите по замяната, така твърдяха. Дискари, така се наричахме. Библиотеката наричахме дискотека — наша си шега. След като прехвърлехме книгите, те трябваше да отидат на резачката, но понякога ги отнасях у дома. Харесваше ми допирът до тях, видът им. Люк казваше, че мозъкът ми е като на антикварка. На него му допадаше, той също харесваше стари неща.
Сега ми е странна мисълта да имам работа. Работа. Смешна дума. Работата е за мъжете. Свърши си работата, казваха на децата, докато ги учеха да ходят на гърне. Или за кучетата — свърши си работата на килима. Майка ми казваше, че в такъв случай трябва да ги удариш с навит на руло вестник. Помня времето, когато имаше вестници, но никога не съм имала куче, само котки.
Дела. Деяния на светите апостоли.
Всички онези жени на работа — сега ми е трудно да си го представя, но хиляди жени имаха работа, милиони жени. Смяташе се за нормално. Сега е като спомена за хартиените пари, докато още ги имаше. Мама беше запазила малко, държеше ги между страниците на албума с изрезки заедно с ранните снимки. По онова време хартиените пари вече бяха отживелица. Нищо не можеше да се купи с тях. Хартийки, въздебели, мазни на допир, зеленикави, с картинки от двете страни — някакъв възрастен мъж с перука от едната страна и пирамида с око над нея. И надпис: „Уповаваме се в Бог“. Мама ми разказваше, че до касовите апарати имало шеговити табелки: „Уповаваме се в Бог, а останалите плащат в брой“. Сега това би било богохулство.
Носиш хартийките със себе си, когато пазаруваш, но когато бях на девет-десет, хората вече използваха пластмасови карти. Не за хранителните продукти обаче, това дойде после. Изглеждаше толкова примитивно, някак тотемно дори, като раковините каури. Сигурно и аз самата съм използвала такива пари, мъничко, преди всичко да отиде в Компюбанката.
Допускам, че така са успели да го направят, всичко наведнъж, без никой да знае предварително. Ако все още имаше разменни пари, щеше да е по-трудно.
Случи се след катастрофата, когато застреляха президента и посякоха с картечница Конгреса, а армията обяви извънредно положение. Тогава обвиниха ислямските фанатици.
Запазете спокойствие, съветваха ни по телевизията. Всичко е под контрол.
Бях изумена. Всички бяха изумени. Не беше за вярване. Цялото правителство да изчезне така. Как бяха влезли, как се беше случило?
И тогава отмениха Конституцията. Уж щяло да бъде временно. Нямаше дори улични протести. Хората си стояха у дома вечер, гледаха телевизия, търсеха някакви насоки. Нямаше дори враг, когото да посочиш.