Внимавай, предупреди ме Мойра по телефона. Наближава.
Какво наближава?, попитах.
Всеки момент, каза тя. Те ни го подготвяха. Аз и ти, миличка, притиснати сме до стената. Цитираше израз на майка ми, но изобщо не се шегуваше.
Нещата останаха в това висящо положение седмици наред, но все пак се случиха някои събития. Вестниците бяха цензурирани, а някои дори бяха затворени — от съображения за сигурност, така казаха. Започнаха да се появяват уличните блокади и пропуските. Всички одобряваха, защото беше ясно, че предпазливостта не е излишна. Твърдяха, че ще се проведат нови избори, но подготовката им щяла да отнеме известно време. А дотогава, убеждаваха ни, нека животът си тече като преди.
Затвориха всички Порномарти обаче, по площада вече не обикаляха „Ласки на колела“ и „Дупедавци“. Но аз не тъгувах за тях. Всички знаехме какви са досадни. Крайно време беше някой да предприеме нещо, заяви продавачката в магазина, откъдето обикновено си купувах цигари. Беше на ъгъла, верига будка за вестници: вестници, цигари, бонбони. Жената беше възрастна, с прошарена коса, от поколението на майка ми.
Затвориха ли ги, или какво?, попитах.
Тя сви рамене. Кой знае и на кого му пука, отговори. Може да са ги преместили другаде. Съвсем да ги закрият, ще е като да тъпчеш мишки, нали така? Тя набра моя Компюномер на касовия апарат, без почти да го погледне — вече бях редовен клиент. Хората се оплакваха, изтъкна.
На следващата сутрин на път за библиотеката се отбих в магазинчето за още една кутия цигари, защото ми бяха свършили. По онова време пушех много — заради напрежението, усещаше се като подземен тътен, макар че на повърхността всичко изглеждаше спокойно. Пиех и повече кафе и не спях добре. Всички бяха малко напрегнати. По радиото пускаха повече музика от обикновено и говореха по-малко.
Вече бяхме женени, като че от години; тя беше на три-четири, ходеше на детска градина.
Станахме както всеки ден и закусихме мюсли, помня го, Люк я закара на училище с дрешките, които ѝ бях купила няколко дни преди това — гащеризон и синя фланелка. Кой месец беше? Сигурно септември. Пътуваше „Училищна совалка“, която събираше децата, но кой знае защо, предпочитах Люк да я кара — дори Совалката ме тревожеше вече. Нито едно дете не ходеше на училище пеша, твърде много изчезваха.
Когато стигнах до ъгловия магазин, жената, която обикновено ме обслужваше, я нямаше. Вътре заварих мъж, млад мъж, не повече от двайсетгодишен.
Болна ли е?, попитах и му подадох картата си.
Кой?, отговори с въпрос той, стори ми се агресивно.
Жената, която продава обикновено, уточних.
Откъде да знам, сопна ми се той. Той въвеждаше номера ми, взираше се във всяка цифра, пишеше с един пръст. Явно му беше за пръв път. Барабанях с пръсти по плота, нямах търпение да запаля цигара, чудех се дали някой му е казал какво да предприеме за пъпките по шията си. Много ясно си спомням как изглеждаше: висок, леко прегърбен, с тъмна и късо подстригана коса, кафяви очи, които фокусираха сякаш на пет сантиметра зад горната част на носа ми, и акнето. Сигурно го помня толкова ясно заради следващите му думи.
Съжалявам, каза. Номерът не е валиден.
Това е нелепо, възразих. Би трябвало да е. Имам хиляди в сметката си. Получих извлечението преди два дни. Опитайте отново.
Не е валидна, повтори той упорито. Виждате ли червената лампичка? Означава, че не е валидна.
Сигурно сте допуснали грешка, опитайте отново, настоях.
Той сви рамене, удостои ме с отегчена усмивка, но все пак отново набра номера. Този път наблюдавах пръстите му на всяка цифра, проверявах и онези, които се изписваха на екранчето. Да, беше моят номер, но червената лампичка отново светна.
Ето, виждате ли?, попита той със същата усмивка, като че знаеше някаква шега, която нямаше да ми каже.
Ще им звънна от офиса, казах. Не е първият срив на системата, но обикновено се оправя с няколко телефонни разговора. Въпреки това обаче бях ядосана, сякаш бях несправедливо обвинена в нещо, за което дори не подозирах. Все едно аз бях допуснала грешката.
Ами добре, безразлично каза той. Бях оставила цигарите на плота, защото не ги бях платила. Реших, че ще поискам от някой колега.
Наистина се обадих от офиса, но винаги попадах на запис. Линиите бяха претоварени: гласеше съобщението. Обадете се отново по-късно.
Положението остана така през цялата сутрин. Звънях няколко пъти, но без успех. Но и това не беше твърде необичайно.
Около два часа, след обедната почивка, директорът дойде в стаята за запис на дисковете.