Трябва да ви съобщя нещо, каза. Изглеждаше ужасно, косата му беше чорлава, очите — зачервени и потрепващи, все едно беше пил.
Всички вдигнахме поглед, изключихме компютрите си. В стаята бяхме девет-десет души.
Съжалявам, но такъв е законът, каза той.
За какво?, попита някой.
Налага се да ви освободя, поясни той. Такъв е законът, длъжен съм. Трябва да освободя всички. Каза го почти нежно, все едно сме зверчета, жаби, които е уловил в буркан. Все едно постъпва хуманно.
Уволнявате ли ни?, попитах и се изправих. Но защо?
Не ви уволнявам, отговори. Освобождавам ви. Не може да работите повече тук, такъв е законът. Прокара пръсти през косата си и аз си помислих: побъркал се е. Явно напрежението му е дошло в повече и е изпушил.
Не може да го направите просто ей така, каза жената на стола до мен. Думите ѝ прозвучаха фалшиво, невероятно, като нещо, което някой би казал по телевизията.
Не зависи от мен, не разбирате. Моля ви, вървете си, повиши тон той. Не искам неприятности. Ако възникнат проблеми, книгите може да се изгубят, може да изпотрошат всичко. Хвърли поглед през рамо. Те са навън, в кабинета ми. Ако не си тръгнете веднага, лично ще дойдат. Дадоха ми десет минути. Вече звучеше по-налудничаво от всякога.
Смахнал се е, каза някой на висок глас, но всъщност всички си го мислехме. Аз обаче виждах в коридора — там стояха двама мъже с автомати. Беше твърде драматично, за да е истина, но мъжете стояха там като привидения, като марсианци. Като насън — твърде ясни, твърде нелепо присъствие.
Оставете компютрите, каза шефът ни, докато си събирахме нещата и се изнизвахме. Като че ли можехме да ги вземем.
Скупчихме се на стълбите пред библиотеката. Не знаехме какво да си кажем. Никой не проумяваше какво се случва, затова нямахме думи. Взирахме се в лицата си и разчитахме смайване и донякъде срам, сякаш са ни спипали да вършим нещо непозволено.
Възмутително е, възкликна една жена, но неубедително. Какво се случваше, защо имахме усещането, че го заслужаваме?
Когато се прибрах, вкъщи нямаше никого. Люк още беше на работа, дъщеря ми — на училище. Чувствах се изморена до мозъка на костите си, но когато седнах, тутакси отново скочих на крака — просто не ме свърташе. Обикалях из къщата, от стая в стая. Помня как докосвах предметите, дори не го правех съзнателно, просто плъзвах пръсти по тях: тостера, захарницата, пепелника в дневната. След известно време взех котката и започнах да я разнасям със себе си. Искаше ми се Люк да си дойде. Мислех, че трябва да направя, да предприема някакви стъпки, но не знаех какви.
Отново опитах да звънна в банката, но попаднах на същия запис. Налях си чаша мляко — бях твърде напрегната за още едно кафе — отидох в дневната, седнах на дивана и сложих млякото на масичката, без дори да отпия. Притиснах котката към гърдите си, за да усещам мъркането ѝ с гърлото си.
Малко по-късно позвъних в апартамента на майка си, но никой не се обади. По онова време вече се беше установила по-трайно, престанала беше да се мести през няколко години — живееше на другия бряг на реката в Бостън. Изчаках мъничко и звъннах на Мойра. И нея я нямаше, но когато опитах половин час по-късно, я намерих. Между телефонните обаждания просто седях на дивана. Мислех за училищния обяд на дъщеря си. Опасявах се, че прекалявам със сандвичите с фъстъчено масло.
Осведомих Мойра, че съм уволнена, когато най-сетне се свързах с нея. Каза, че пристига. По онова време тя работеше в издателския отдел на женски кооператив. Издаваха книги за контрол над раждаемостта, за изнасилването, такива неща, макар да не се търсеха колкото преди.
Пристигам, каза тя. Явно е отгатнала по тона ми, че точно от това имам нужда.
Появи се след известно време. Е, поде, метна якето си някъде и се стовари в широкото кресло, разказвай. Но най-напред ще пийнем нещо.
Стана, отиде в кухнята и наля два скоча, после се върна, седна до мен и аз опитах да ѝ разкажа какво ми се е случило. Когато приключих, тя попита: днес опитвала ли си да купиш нещо с Компюкартата си?
Да, потвърдих. Разказах ѝ и за това.
Значи са ги замразили, отсъди Мойра. Моите — също. Парите на кооператива — също. Всички сметки, на които пише пол „Ж“, а не „М“. Натиснали са няколко копчета, и готово. Отрязали са ни.
Но аз имах повече от две хиляди долара в банката, възкликнах, като че ли само собствената ми сметка имаше значение.
Жените вече нямат право на собственост, обясни Мойра. Нов закон. Пускала ли си телевизора днес?
Не.
Само за това предават, осведоми ме Мойра. Навсякъде. Не беше изумена, не като мен. Изпитваше някакво чудато тържество, като че ли беше очаквала това от известно време и сега правотата ѝ беше доказана. Изглеждаше дори по-енергична, по-решителна. Люк може да използва твоята Компюсметка, осведоми ме тя. Ще прехвърлят номера ти на него, поне така казват. На съпруга или на най-близкия роднина мъж.