Ами ти?, попитах. Тя нямаше никого.
Аз минавам в нелегалност, отговори Мойра. Някои гейове ще вземат нашите номера и ще ни купуват необходимото.
Но защо? Защо са го направили?, недоумявах.
Не е за нас да се чудим защо50. Трябвало е да го направят — и Компюсметките, и уволненията едновременно. Иначе представяш ли си летищата? Не искат никъде да ходим, можеш да се обзаложиш.
Отидох да взема дъщеря си от училище. Шофирах свръхвнимателно. Когато Люк се прибра у дома, вече седях на масата в кухнята. Тя рисуваше с флумастери на своята си масичка в ъгъла, където рисунките ѝ бяха залепени за хладилника.
Люк приклекна до мен и ме обгърна с ръце. Чух, каза той, по радиото в колата, докато се прибирах. Не се тревожи, сигурен съм, че е временно.
Казаха ли защо?, попитах.
Не отговори на въпроса ми. Ще се справим, увери ме той и ме прегърна.
Нямаш представа какво е, казах. Все едно някой ми е отрязал стъпалата. Не плачех.
Освен това не можех да го прегърна.
Това е просто работа, опита да ме успокои той.
Явно ти ще получиш всички пари, отбелязах. А дори не съм мъртва. Беше опит за шега, но прозвуча зловещо.
Шшшт, успокои ме той, все още коленичил на пода. Нали знаеш, че винаги ще се грижа за теб.
Мислех си: ето, вече започва да се държи покровителствено. После си казах: а ти се превръщаш в параноичка.
Знам, отвърнах. Обичам те.
По-късно, когато тя вече си беше легнала и двамата вечеряхме, не се чувствах толкова несигурна и му разказах за следобеда. Описах как директорът е влязъл, как неловко е изтърсил съобщението си. Щеше да е смешно, ако не беше толкова ужасно, казах. Стори ми се пиян. А може и наистина да беше. Бяха дошли и военните.
И после си спомних нещо, което не бях забелязала тогава. Не бяха военните. Беше някаква друга войска.
Разбира се, имаше протести, с тълпи от жени и с неколцина мъже. Обаче бяха по-малобройни, отколкото бихте очаквали. Вероятно хората се страхуваха. А когато стана ясно, че полицията или армията, или които там бяха, открива огън още от самото начало, демонстрациите секнаха. Бяха взривени някои неща — пощенски станции, спирки на метрото. Обаче не беше сигурно дори точно какво се случва. Можеше да е армията, за да оправдае компютърното претърсване и другите претърсвания от врата на врата.
Не отидох на нито един протест. Люк твърдеше, че ще се провалят и че трябва да мисля за тях, за моето семейство, за него и за нея. Така и направих. Заех се с повече домакинска работа, започнах да пека разни неща. Стараех се да не плача, докато се храним. Вече бях започнала най-неочаквано да избухвам в сълзи, да седя до прозореца на спалнята и да зяпам навън. Не познавах много от съседите и когато се срещахме на улицата, се стараехме общуването ни да се свежда до най-обикновен поздрав. Никой не искаше да го докладват за нелоялност.
Като си спомням това, си спомням и за майка си отпреди години. Трябва да съм била четиринадесет-петнадесетгодишна, на възрастта, на която дъщерите най-много се срамуват от майките си. Помня как тя се върна в един от многобройните ни апартаменти с група други жени от нейния вечно променящ се приятелски кръг. Бяха ходили на някаква демонстрация — беше по време на демонстрациите заради порното или заради абортите, бяха почти по едно и също време. Тогава имаше много взривове: клиники, видеомагазини, трудно беше да ги следи човек.
Майка ми имаше синина на лицето и мъничко кръв. Няма как да пъхнеш ръка в счупен прозорец и да не се порежеш, каза тя. Проклети свине.
Проклети кръволоци, припяваше една от приятелките ѝ. Така наричаха противниците си заради лозунгите, които носеха: „Дано да им изтече кръвчицата!“. Значи сигурно е било на бунтовете за абортите.
Отидох в стаята си да не им се мотая в краката. Говореха твърде много и твърде високо. Не ми обръщаха внимание и аз ги мразех. Мама и свадливите ѝ приятелки. Не разбирах защо трябва да се облича така, с гащеризон, като че ли е младо момиче, нито защо трябва да ругае толкова.
Ама че си богородичка, казваше тя не без удоволствие, ако се съди по тона ѝ. Харесваше ѝ да бъде по-скандална от мен, по-голяма бунтарка. Подрастващите винаги са кошмарно превзети.
Част от неодобрението ми беше такова — повърхностно, рутинно. Но също така ми се искаше в живота ни да има повече правила и по-малко импровизации и бягства.
Бог ми е свидетел, ти беше желано дете, казваше тя друг път, разглеждайки фотоалбумите с мои снимки в рамчици. Бяха пълни с бебешки снимки, но с напредването на годините образите ми намаляваха, като че ли поколението на моите двойници беше покосено от някакъв мор. Мама го казваше с известно съжаление, като че ли не съм се оказала, каквато е очаквала да бъда. Никоя майка не отговаря напълно на детската представа за идеалната майка, а предполагам, че обратното също е вярно. Въпреки всичко обаче не се справяхме зле, не по-зле от повечето други.