Квадратчетата на дъската пред мен се запълват: играя предпоследната си игра за тази вечер. Изписвам „зев“. Удобна едносрична дума със скъпа съгласна — „З“.
— Има ли такава дума? — пита Командирът.
— Може да проверим — отговарям. — Стара е.
— Ще ти я призная — усмихва се той. Допада му, когато се отлича, когато демонстрирам таланта като старателен домашен любимец, наострил уши и нетърпелив да се подчини. Одобрението му ме гали като топла вана. Не долавям у него враждебността, която преди долавях у мъжете, понякога дори у Люк. Не ме ругае тайно. Всъщност поведението му определено е бащинско. Приятна му е мисълта, че се развличам, и аз наистина се развличам.
Сръчно добавя последните ни резултати на джобния си компютър.
— Е, здравата водиш — казва. Подозирам, че мами, за да ме поласкае, да ме предразположи. Но защо? Въпросът си остава. Какво ще спечели, като ме глези така? Би трябвало да има нещо. Обляга се назад и допира върховете на пръстите си — вече познат за мен жест. Изградили сме си репертоар от такива жестове, от такива познати неща помежду си. Гледа ме — не мога да кажа, че е недоброжелателно, а с любопитство, като че ли съм загадка, която трябва да разреши.
— Какво ти се чете тази вечер? — пита ме. И това се е превърнало в рутина. Засега сме минали през списание „Мадмоазел“, старите броеве на „Ескуайър“ от осемдесетте, „Мис“ — списание, което помня бегло, че се въргаляше в различни апартаменти на майка ми, докато бях още малка, и „Рийдърс Дайджест“. Има дори романи. Четох Реймънд Чандлър, а в момента съм на средата на „Трудни времена“ на Чарлс Дикенс. В такива случаи чета бързо, ненаситно, почти препускам по страниците, опитвам се да напълня главата си с колкото може повече преди следващото дълго гладуване. Ако беше храна, щеше да бъде лакомията на прегладнелия, ако беше секс, щеше да бъде едно бързо чукане скришом в някоя пресечка.
Докато чета, Командирът седи и ме наблюдава, без да говори, но и без да откъсва очи от мен. Това наблюдение крие интригуваща прилика със сексуален акт и аз имам чувството, че ме разсъблича, докато го прави. Иска ми се да се обърне с гръб, да се разходи из стаята, той самият да почете нещо. А така непозволеното четене е като някакво представление.
— Предпочитам просто да поговорим — отговарям. Учудена съм, че го казвам.
Той отново се усмихва. Не изглежда изненадан. Вероятно го е очаквал — това или нещо друго.
— Така ли? За какво ти се говори?
Запъвам се.
— За каквото и да е, струва ми се. За вас например.
— За мен ли? — продължава да се усмихва той. — О, няма какво толкова да говорим за мен. Аз съм най-обикновен тип.
Фалшът в твърдението му и дори фалшът в избора на думата — тип? — ме възпира. Обикновените типове не стават Командири.
— Все трябва да ви бива в нещо — казвам. Знам, че го подтиквам, че го насърчавам, че го подмамвам да излезе от черупката си, и се мразя за това, направо ми се повдига. Но ние се фехтуваме. Или той ще говори, или аз. Знам го, усещам как у мен се надига говор, от толкова отдавна не съм разговаряла истински с някого. Напрегнатият и кратък разговор с Гленова по време на разходката ни днес не се брои, но възбуди апетита ми, послужи като аперитив. След облекчението дори на тези кратки думи искам още.
Ако говоря с него, ще изръся нещо неуместно, ще издам нещо. Усещам го как напира това мое предателство към самата мен. Не искам той да узнава прекалено много.
— О, ами отначало се занимавах с маркетингови проучвания — неуверено казва той. — А после се отделих, така да се каже.
Хрумва ми нещо: макар да знам, че е Командир, не знам какво командва. Какво контролира, коя е неговата сфера, както се казваше преди. Нямат конкретни титли.
— А! — възкликвам и се старая да прозвучи така, сякаш разбирам.
— Може да се каже, че съм нещо като учен — пояснява той. — В определени граници, разбира се.
След това се умълчава за известно време, аз също. Изчакваме се взаимно.
Аз първа нарушавам мълчанието.
— Ами дали бихте ми обяснили нещо, за което се чудя отдавна?
Той проявява интерес.
— Какво ли е това?
Летя право към опасността, но не мога да се спра.
— Една фраза, която помня отнякъде. — Най-добре да не му казвам откъде. — Мисля, че е на латински, и се питах дали имате латински речник.
Той има различни речници на най-горната полица, отляво на камината.
— Кажи ми я — подканя ме. Дистанциран, но по-нащрек, или си въобразявам?
— Nolite te bastardes carborundorum — изричам.
— Моля? — пита той.
Не съм я произнесла както трябва. Не знам как.
— Мога да я напиша — казвам. — Да покажа как се пише.