Поколебава се от това ново хрумване. Сигурно не помни, че умея да пиша. Никога не съм държала молив или писалка в тази стая, дори за да записвам резултата. Жените не умеят да сумират, подметна той веднъж на шега. Когато го попитах какво има предвид, отговори: За тях едно плюс едно плюс едно плюс едно не прави четири.
А колко прави?, попитах и очаквах да ми отговори пет или три.
Просто едно плюс едно плюс едно плюс едно, каза той.
Сега обаче казва:
— Добре. — И побутва химикалката си по бюрото към мен почти предизвикателно. Озъртам се за нещо, на което да пиша, и той ми подава бележника с резултата, малък бележник с усмихнато личице, напечатано най-горе на страницата. Още ги произвеждат.
Старателно изписвам фразата с печатни букви, прекопирвам я точно както съм я запаметила от стената на шкафа си. Nolite te bastardes carborundorum. В този контекст тя не е нито молитва, нито команда, а тъжни графити, надраскани някога и вече изоставени. Химикалката между пръстите ми е чувствена, почти жива, усещам силата ѝ, силата на думите, които съдържа. Писалката е завист, повтаряше Леля Лидия, цитирайки поредния девиз на Центъра, за да не се доближаваме до тези предмети. И бяха прави, наистина е завист. Дори да държиш писалката е завист. Завиждам на Командира за тази химикалка. Поредното нещо, което ми се иска да открадна.
Командирът взема листа с усмихнатото лице от мен и го поглежда. След това се засмива — наистина ли се изчерви?
— Това не е истински латински — казва, — а е само шега.
— Шега ли? — питам изумено. Не може да бъде само шега. Нима съм рискувала ненужно, нима съм се стремила да се домогна до знание просто заради една шега? — Каква шега?
— Нали знаеш какви са учениците — отговаря той. Смехът му е носталгичен, вече го виждам, издава снизхождение към предишната му същност. Става, приближава до лавиците с книги, сваля един том от своето съкровище, но не е речникът. Стара книга, прилича на учебник, с оръфани ъгълчета и изцапан с мастило. Преди да ми го покаже, го разлиства замислено, изпълнен със спомени, после казва: — Ето. — И оставя книгата отворена пред мен върху бюрото.
Виждам изображение: черно-бяла снимка на Венера Милоска с мустаци, черен сутиен и несръчно изрисувани косми под мишницата. На отсрещната страница е римският Колизей с надпис на английски, а отдолу е изписано спрежение: sum es est, su-mus estis sunt.
— Ето тук — посочва ми той и в полето виждам надписа със същото мастило като космите под мишницата на Венера. Nolite te bastardes carborundorum.
— Малко ще ми е трудно да обясня защо е смешно, ако не знаеш латински — казва. — Навремето пишехме всякакви такива неща. Не знам откъде ги научавахме, сигурно от по-големите момчета. — Забравя за мен и за себе си, просто разлиства страниците. — Виж това. Картината се казва „Похищението на сабинянките“, а в полето е надраскано: pirn pis pit, pimus pistis pants. — Имаше и още една — казва. — Cim, cis, cit? — Млъква, връща се смутено в настоящето. И отново се усмихва: този път е истинска широка усмивка. Представям си го с лунички, със зализан перчем. В момента почти го харесвам.
— Но какво означава това? — питам.
— Кое? Ааа… Означава „Не позволявай на копелетата да те смажат“51. Явно навремето сме се мислели за големи умници.
Насилвам се да се усмихна, но вече всичко е пред очите ми. Разбирам защо е написала това на стената на шкафа, но също така разбирам, че сигурно го е научила тук, в тази стая. Къде другаде? Не е била ученик. С него, по време на предишен наплив от младежки спомени, на споделяне. Значи не съм първата, която влиза в мълчанието му, която играе детски игри с него.
— Какво се случи с нея? — питам.
Той остава невъзмутим.
— Да не би да си я познавала?
— Да, донякъде.
— Обеси се — казва замислено, но тъжно. — Затова свалиха лампата на тавана в стаята ти. — Умълчава се. — Серина научи — добавя, като че ли това обяснява всичко. И е така. Умре ли кучето ти, вземи си друго.
— С какво? — питам.
Не иска да ми подхвърля идеи.
— Има ли значение?
С ленти от чаршаф, допускам. Размишлявала съм над възможностите.
— Сигурно Кора я е намерила — казвам. Затова изпищя.
— Да. Клетото момиче. — Има предвид Кора.
— Може би не трябва да идвам тук повече — подхвърлям.
— Мислех, че ти е приятно — подмята нехайно, но ме наблюдава със съсредоточените си светли очи. Ако не бях наясно, щях да си помисля, че разчитам страх. — Иска ми се да идваш.
— Опитвате се да направите живота ми поносим — казвам. Прозвучава като въпрос, но е твърдение, плоско, без обем. Ако животът ми е поносим, може би ще се окаже, че в крайна сметка постъпват правилно.
51
Шеговита игра с латински думи и граматически форми и приликата им с някои английски. Практиката се приписва на британското разузнаване в началото на Втората световна война. Възприема я американският генерал Стилуел, а през 1964 г. я използва кандидатът за президент на САЩ Бари Голдуотър. — Б.пр.