— Да. Така е. Бих предпочел.
— Добре тогава. — Нещата са се променили. Вече го държа с нещо. Вероятността от собствената ми смърт. Държа го с вината. Най-после.
— Какво би искала? — пита той със същото нехайство, като че ли става дума за парична сделка, при това незначителна: бонбони, цигари.
— Имате предвид освен крема за ръце ли?
— Да, освен него — съгласява се той.
— Какво бих искала? Бих искала да знам.
Прозвучава нерешително, дори глупаво. Изръсвам го, без да се замислям.
— Какво да знаеш? — пита той.
— Каквото има да се знае — отговарям някак твърде лекомислено. — Какво се случва.
XI
Нощ
Тридесета глава
Спуска се нощта. Или се е спуснала. Защо нощта се спуска, а не се издига като слънцето? Но ако погледнеш на изток при изгрев, ще видиш, че слънцето нито се издига, нито се спуска. Мракът се надига към небето от хоризонта като черно слънце зад облачно покривало. Като дим от невидим огън — огнена линия точно под хоризонта, локален пожар или горящ град. Може би нощта се спуска, защото е тежка, като дебела завеса, която дръпваш върху очите си. Като вълнено одеяло. Иска ми се да виждах в тъмното по-добре, отколкото виждам.
И така, спуснала се е нощта. Усещам как ме притиска като камък. Няма вятър. Седя до открехнатия прозорец, пердетата са дръпнати, защото навън няма никого, няма нужда от излишно приличие — облечена съм с нощница с дълги ръкави дори през лятото, за да ме предпазва от изкушенията на собствената ми плът, да не ми позволява да се прегръщам с голи ръце. Нищо не помръдва в кръстосваната от прожекторите лунна светлина. Уханието от градината се надига като топлина от тяло, сигурно има нощни цветя, толкова е силно. Почти го виждам, червено лъчение, което се вие нагоре като маранята над шосето по пладне.
Долу на моравата някой излиза от тъмнината, разляла се под върбата, показва се на светло, дългата сянка е рязко прикрепена към петите му. Ник или някой друг, някой без значение? Спира, поглежда нагоре към този прозорец и аз виждам бялото му овално лице. Ник. Гледаме се. Нямам роза, която да му подхвърля, той няма лютня. Но изпитваме някаква жажда. На която не мога да се поддам. Дръпвам лявото перде и то се спуска помежду ни, пред лицето ми, и след миг той отминава и става невидим зад ъгъла.
Думите на Командира са верни. Едно плюс едно плюс едно плюс едно не прави четири. Всяка единица остава уникална, няма как да ги свържеш. Не могат да се разменят взаимно. Не могат и да се заменят. Ник за Люк или Люк за Ник. Не се получава.
Не можеш да заповядваш на чувствата си, каза веднъж Мойра, но можеш да контролираш поведението си.
На думи е лесно.
Контекстът е всичко. Или пък беше съзрелостта52? Едно от двете.
Нощта, преди да напуснем къщата, онзи последен път, обиколих стаите. Нищо не бях опаковала, защото нямаше да вземем много неща, не можехме да си позволим да се издадем с нещо, че напускаме. Затова просто бродех из стаите, тук-там, разглеждах вещите, подредбата на живота си, която беше наше общо дело. Мислех, че ще мога впоследствие да си спомням как е изглеждало всичко.
Люк беше в дневната. Прегърна ме. И двамата бяхме нещастни. Откъде да знаем, че дори тогава сме били щастливи? Защото имахме поне това — ръце, прегръдка.
Котката?, попитах, притисната във вълната на пуловера му.
Не можем просто да я оставим тук.
Не се бях замисляла за котката. И двамата не бяхме. Решението ни беше внезапно, а после трябваше да се заемем с планирането. Сигурно съм мислела, че ще я вземем със себе си. Обаче не можеше, не вземаш котка на еднодневно пътуване през границата.
Защо да не я оставим отвън?, предложих. Просто да я оставим.
Ще се навърта и ще мяука на прага. Някой ще забележи, че сме заминали.
Може да я дадем на някого, казах. На съсед. Но още докато изричах думите, си дадох сметка колко глупаво ще е.
Аз ще се погрижа за това, каза Люк. И защото каза „това“, а не „нея“, разбрах, че ще я убие. Това трябва да направиш, преди да убиеш, помислих си. Трябва да създадеш едно „това“, което не е съществувало преди. Най-напред в главата си, после истинско. Значи така постъпват, помислих си. Като че ли едва сега го осъзнавах.
Люк намери котката — беше се скрила под леглото. Котките винаги разбират. Отнесе я в гаража. Не знам какво е направил и никога не съм питала. Аз седях в дневната, скръстила ръце в скута си. Трябваше да отида с него, да поема тази малка отговорност. Трябваше поне да го попитам след това, за да не носи бремето сам, защото тази малка саможертва, това унищожение в името на любовта, бе сторена и заради мен.
52
„Съзрелостта е всичко!“ („Крал Лир“, Уилям Шекспир, V действие, II сцена). Прев. В. Петров. — Б.пр.