Това е едно от нещата, които правят. Принуждават те да убиваш, вътрешно.
Напразно, както се оказа. Питам се кой им е казал. Може да е съсед, който е гледал как колата ни потегля от алеята онази сутрин и се е задействал интуитивно, подшушнал им е, за да го отбележат със златна звезда в нечий списък. Може дори да е бил мъжът, който ни снабди с паспортите — защо да не си подсигури двойно заплащане? И това им беше в стила — да подхвърлят паспортите на самите фалшификатори, капан за наивници. Очите на Бог обхващат цялата земя.
Защото те бяха готови, чакаха ни. Най-лош е мигът на измяната, мигът, когато знаеш извън всякакво съмнение, че си предаден, че друго човешко същество ти е пожелало такава злина.
Все едно си в асансьор, чието въже се е скъсало горе. Пропадаш, пропадаш и не знаеш кога ще се разбиеш.
Опитвам се да се взема в ръце, да повдигна сама духа си, където и да е пропаднал. Трябва да си спомня как изглеждаха. Опитвам да ги задържа неподвижни зад очите си — техните лица, като снимки в албум. Но те не остават неподвижни, местят се, ето усмивка, а после вече я няма, чертите им се извиват и разкривяват, сякаш хартията гори, чернилката ги поглъща. Един поглед, бледо просветване във въздуха, сияние, танц на електрони, и после отново нечие лице, лица. Но те избледняват, макар да протягам ръце към тях, изплъзват ми се, привидения на зазоряване. Връщат се там, откъдето са дошли. Останете при мен, иде ми да им кажа. Но те не остават.
Вината е моя. Твърде много неща забравям.
Тази вечер ще си кажа молитвата.
Вече не коленича до леглото, с колене върху твърдия дървен под на спортната зала и Леля Елизабет, застанала на двойната врата, със скръстени ръце, остен за добитък в колана, докато Леля Лидия крачи между редиците коленичили жени с нощници, удря лекичко гърба, стъпалата, задника или ръцете ни, просто перване, потупване, с дървената си показалка, ако някоя се прегърби или отпусне. Иска главите ни да са наведени точно колкото трябва, пръстите на краката ни да са долепени и изпънати напред, лактите ни да са под съответния ъгъл. Част от интереса ѝ към всичко това е естетически — харесва ѝ как изглеждат нещата. Иска да изглеждаме англосаксонски, като релеф в гробница или като ангели от коледна честитка, подредени в своите одеяния на непорочността. Тя обаче познаваше и духовната сила на телесната скованост, на напрягането на мускулите: мъничко болка прояснява съзнанието, така твърдеше.
Молехме се за празнота, за да бъдем достойни за запълване: с благодат, с любов, със самоотричане, със семе и бебета.
О, Господи, царю на вселената, благодаря ти, че не си ме създал мъж53.
О, Господи, заличи ме. Направи ме плодовита. Унищожи плътта ми, за да се умножа. Позволи ми да се осъществя.
Някои се увличаха. Екстазът на унижението. Някои стенеха и плачеха.
Няма нужда да изнасяш представление, Джанин, казваше Леля Лидия.
Аз се моля на мястото си, седнала до прозореца, загледана през пердето към пустата градина. Не затварям очи. И навън, и в главата ми цари еднакъв мрак. Или светлина.
Боже. Който си в Царството небесно, което е вътре.
Иска ми се да ми кажеш името си, истинското си име. Но и Ти ще свърши работа.
Иска ми се да знаех какво си е наумил. Но каквото и да е, помогни ми да го преживея, моля те. Макар че може и да не е Твое дело. Не вярвам и за миг, че намерението Ти е било онова, което се случва.
Имам достатъчно насъщен хляб, затова няма да губя време за него. Това не е основният проблем. Трудно е да го преглътна, без да се задавя.
Стигаме до прошката. Не се тревожи, не се налага да ми прощаваш веднага. Има и по-важни неща. Например: ако другите са в безопасност, погрижи се да останат в безопасност. Не позволявай да страдат прекалено. Ако се налага да умрат, нека стане бързо. Може дори да им подсигуриш рай. Нужен си ни за това. Ад и сами си създаваме.
Сигурно трябва да кажа, че прощавам на онзи, който направи това, а и за всичко, което върши в момента, каквото и да е то. Ще се опитам, но няма да е лесно.
Идва ред на изкушението. В Центъра изкушение беше всичко, различно от храна и спане. Знанието беше изкушение. Каквото не знаете, няма да ви изкушава, казваше Леля Лидия.
Може би всъщност не искам да знам какво се случва. Може би предпочитам да не знам. Може би няма да понеса да знам. Падението всъщност беше от невинност към знание.
Твърде често мисля за полилея, макар че вече го няма. Може да се използва куката в килера. Мислила съм за възможностите. След като се вържеш, трябва само да се отпуснеш, да натежиш напред и да не се съпротивляваш.
Освободи ни от лукавия.
После идва ред на Царството, славата и силата. Не е лесно точно сега да вярвам в това. Но въпреки това ще опитам. В надежда, както пише по надгробните плочи.
53
Перифраза на еврейската сутрешна молитва. Мъжете казват: „Благословен да си Господи, Боже наш, Царю на вселената, че не си ме създал жена“, а жените: „Благословен да си Господи, Боже наш, Царю на вселената, че си ме създал в съответствие със своя замисъл“. — Б.пр.