Сигурно се чувстваш доста ограбен. И едва ли е за пръв път.
На твое място щеше да ми дойде до гуша. Наистина щеше да ми писне. Сигурно това е разликата помежду ни.
Чувствам се много нереално да си говоря така с Теб. Все едно говоря на стена. Ще ми се да ми отговориш. Чувствам се толкова самотна.
Толкова самотна до телефона. Само дето не се обаждам по телефона. А дори да можех, на кого да звънна?
О, Господи, това не е шега. О, Господи, о, Господи. Как да продължавам да живея!
XII
При Йезавел
Тридесет и първа глава
Всяка нощ, когато си лягам, си мисля: на сутринта ще се събудя в собствената си къща и всичко ще е каквото си беше.
Но и тази сутрин не се случи.
Обличам дрехите си, летни дрехи, още е лято. Като че ли времето е спряло на лятото. Юли, задушни дни и нощи като сауна, трудно се спи. Старая се да следя времето. Би трябвало да си правя резки на стената, по една за всеки ден от седмицата, и да прокарвам по една напречна, когато станат седем. Но каква полза, не съм в затвора, не ми е отредено време, което да излежа и всичко да свърши. Както и да е, трябва просто да попитам, и ще разбера кой ден е. Вчера беше четвърти юли, който преди беше Денят на Независимостта, преди да го премахнат. През септември ще бъде Денят на труда — него още го има, но преди изобщо не беше свързан с майките.
Аз обаче отчитам времето по луната. Лунно, не слънчево.
Навеждам се да завържа червените си обувки — по-леки в този сезон, с дискретни прорези, но нищо дръзко като например боси стъпала със сандали. Трудно ми е да се наведа — въпреки упражненията чувствам как тялото ми постепенно се сковава, отказва. Да си жена така — преди мислех, че това е да си старица. Чувствам, че дори ходя по този начин — прегърбена, гръбнакът ми на въпросителна, костите ми лишени от калций и порести като варовик. Като по-млада, на възрастта, когато си въобразяваш разни неща, си мислех: може би ще цениш нещата повече, когато не ти остане много време. Забравих да предвидя загубата на енергия. В някои дни наистина ценя повече нещата — яйца, цветя, но после решавам, че просто съм получила пристъп на сантименталност, че мозъкът ми е станал пастелен техниколор като красивите поздравителни картички със залези, каквито правеха в Калифорния. Гланцирани сърца.
Опасността е в убити тонове.
Иска ми се Люк да беше тук, в тази спалня, докато се обличам, за да можем да се спречкаме. Нелепо е, но точно това искам. Спор за това кой да сложи съдовете в съдомиялната, чий ред е да разпредели прането, да почисти тоалетната — нещо ежедневно и маловажно в по-широката рамка на нещата. Можехме да се скараме дори за това, за маловажното, за важното. Какъв разкош. Не че го правехме често. Напоследък разигравам мислено сценариите на грамадни караници и на последвалите ги одобрявания.
Седя на стола си, венецът се носи над главата ми като застинал ореол, като нула. Дупка в пространството на мястото на избухнала звезда. Пръстен върху водата, където е хвърлен камък. Всичко бяло и кръгло. Чакам да се разгърне денят, да се завърти Земята според кръглия циферблат на неумолимия часовник. Геометричните дни, които се въртят ли, въртят, плавно, като по масло. Потта вече избива на горната ми устна, чакам появата на неизбежното яйце, което ще бъде топло като стаята, ще има зеленикав слой по жълтъка и смътен вкус на сяра.
По-късно днес с Гленова по време на разходката ни за покупките:
Отиваме в църквата, както обикновено, разглеждаме надгробните камъни. После отиваме на Стената. Само двама висят днес: единият е католик, но не е свещеник, с окачен обърнат на обратно кръст, а другият е от някаква секта, която не ми е позната. На тялото има само едно червено „Е“. Не означава „евреин“, тях отбелязват с жълти звезди. Пък и не са много. Защото тях обявиха за синове на Яков, следователно специални, дадоха им избор. Можеха да приемат новата вяра или да емигрират в Израел. Мнозина емигрираха, ако може да се вярва на новините. По телевизията видях кораб с евреи, наведени над перилата с черните си сака, шапки и дългите си бради, стараейки се да изглеждат колкото може по-еврейски с костюми, изровени някъде от миналото, а жените с шал на главата махаха усмихнати, да, малко сковано, като че ли позираха. И още един кадър, на по-богатите, които чакаха на опашка за самолет. Гленова твърди, че и други хора успели да се измъкнат така, като се престорили на евреи, но не било лесно заради проверките, които вече станали по-строги.