Само че не те бесят, защото си евреин. Бесят те, ако си любопитен евреин и отказваш да направиш избора. Или се преструваш, че приемаш новата вяра. И това показват по телевизията: нахлуването нощем, юдейските предмети, скрити под леглата, торите, талитите, звездите на Давид. И техните притежатели с намусени лица, неразкаяли се, изтикани от Очите до стените на спалните им, докато печалният глас на говорителя ни осведомява на фона на тази картина за тяхната неблагодарност и вероломство.
И така, „Е“ не означава „евреин“. Какво би могло да значи? Еретик? Екуменист? Каквото и да означава, човекът е мъртъв.
След този ритуал продължаваме по пътя си, запътваме се, както обикновено, към някое открито място, което можем да прекосим и да разговаряме. Ако изобщо могат да се нарекат разговор тези накъсани шушукания през тунелите на белите ни наочници. Приличат повече на телеграма, на словесен семафор. Ампутирана реч.
Не може да се задържаме дълго на едно място. Не искаме да ни приберат за безцелно скитане.
Днес завиваме в противоположната посока на „Скрижали на духа“, към нещо като открит парк с голяма стара сграда — пищна късновикторианска постройка с витражи. Преди се наричаше Мемориална зала, но никога не съм знаела чий мемориал е. Но някакви мъртъвци.
Мойра ми каза веднъж, че навремето там била студентската столова, веднага след откриването на университета. Ако жена отиде там, я замервали с кифлички.
Защо?, попитах. С годините Мойра все по-често си съчиняваше такива анекдоти. Не ми допадаше това цупене на миналото.
За да я принудят да си тръгне, отговори Мойра.
Може би е било по-скоро като да подхвърляш фъстъци на слон, казах. Мойра се засмя, това винаги ѝ се удаваше. Екзотични чудовища, отбеляза.
Стоим и гледаме тази сграда с форма повече или по-малко на катедрала.
— Чувам, че тук Очите организират своите пиршества — казва Гленова.
— Кой ти каза? — питам. Тя млъква, стрелва ме с кос поглед, усещам бяло раздвижване, когато крилата ѝ трепват.
— Имат парола — отговаря.
— Парола ли? За какво?
— За да личи кой е и кой не е.
Не разбирам каква полза имам аз от това, но питам:
— Каква е?
— Мейдей — отговаря ми. — Веднъж го пробвах с теб.
— Мейдей — повтарям. Да, помня онзи ден. Майски ден.
— Не я използвай без нужда — предупреждава ме Гленова. — Не е добре за нас, в мрежата, да знаем твърде много за другите. В случай че те заловят.
Трудно ми е да повярвам в тези слухове, в тези откровения, макар че навремето неизменно вярвах. След това обаче ми се струват невероятни, дори детински, като нещо, което вършиш за забавление, като момичешки клуб, като училищна тайна. Или като шпионските романи, които толкова обичах да чета през уикендите, когато би трябвало да си пиша домашните, или като гледането на телевизия до късно нощем. Пароли, неща, които не бива да се казват, хора с тайна самоличност, съмнителни връзки: тези неща не ми приличат на истинската форма на света. Само че такава е собствената ми илюзия, остатък от една версия на действителността, която съм усвоила в миналото.
И мрежите. Опорна мрежа — една от старите фрази на майка ми, отживял жаргон от миналите дни. Дори след шейсетата си година тя правеше нещо, което наричаше така, макар че доколкото виждах, можеше да означава и просто обяд с друга жена.
Разделям се с Гленова на ъгъла.
— Ще се видим по-късно — казва. Отдалечава се по тротоара, а аз поемам към къщата. Ето го и Ник, с кривната шапка, днес дори не ме поглежда. Явно ме е чакал обаче, за да ми предаде безмълвното послание, защото щом ме зърва, забърсва колата за последен път с гюдерията и енергично поема към вратата на гаража.
Крача по чакъла, сред избуялата морава. Серина Джой седи под върбата на стола си, облегнала бастунчето на лакът. Роклята ѝ е от свеж прохладен памук. Нейната е синя, акварелна, не червена като моята, та да засмуква топлината и в същото време да сияе. Обърната е в профил, плете. Как понася допира до вълната в тази горещина? Сигурно кожата ѝ вече е станала безчувствена, може би не усеща нищо като изгорена.
Свеждам очи към пътеката, плъзгам се покрай нея с надеждата да съм невидима, знам, че няма да ми обърне внимание. Не и този път.
— Фредова — вика ме тя.
Спирам неуверено.
— Да, ти.
Обръщам към нея ограниченото си зрение.
— Ела тук. Трябваш ми.
Приближавам по тревата и заставам пред нея, свела поглед.
— Можеш да седнеш — казва. — Ето, вземи възглавницата. Искам да подържиш тази вълна. — Има цигара, пепелникът е на тревата отстрани, и чаша с нещо — чай или кафе. — Вътре е адски задушно. Имаш нужда от въздух — казва тя.