Сядам, оставям кошницата си — отново ягоди, отново пилешко, и забелязвам леко ругателната дума — новост. Тя намества гранката вълна на двете ми протегнати ръце и започва да навива кълбо. Изглеждам като на каишка, като окована, по-скоро като омотана в паяжина. Вълната е сива и е попила влага от въздуха, прилича на напикано бебешко одеялце и от нея се носи лек дъх на мокра овца. Поне ръцете ми ще се овлажнят.
Серина навива кълбото, цигарата в ъгъла на устата ѝ пуши, от нея се издига изкусителен дим. Навива бавно и трудно, защото ръцете ѝ бавно, но сигурно се сковават. Вероятно плетенето изисква от нея усилие на волята, може би дори ѝ причинява болка. Възможно е да го прави по лекарско предписание: десет реда дневно опако, десет реда лице. Но тя плете повече от това. Виждам вечнозелените дървета и геометричните момчета и момичета в различна светлина — като доказателство за нейното упорство, съвсем не жалко.
Майка ми не плетеше или нещо подобно. Но когато донесеше нещо от химическото чистене — красивите си блузи, зимните палта — тя запазваше безопасните и ги нанизваше на верига. Забождаше я близо до леглото си, във възглавницата, на облегалката на стол, на готварската ръкавица, за да не ги изгуби. И после ги забравяше. Намирах ги на разни места из къщата, из къщите ни — следи от нейното присъствие, остатъци от пропаднало намерение като пътни знаци по път, който не води никъде. Битови атавизми.
— И така — подхваща Серина. Престанала е да плете, но е оставила ръцете ми омотани с животинска козина, вади цигарата от устата си и я угася. — Още нищо ли?
Знам за какво ме пита. Не са много темите, по които можем да разговаряме, нямаме общи неща — освен онова загадъчно и произволно нещо.
— Не — отговарям. — Нищо.
— Жалко.
Трудно ми е да си я представя с бебе, но предимно Мартите ще се грижат за него. Тя обаче би искала да забременея, та всичко да приключи, да дойде краят на унизителните потни сплитания, на плътските триъгълници под нейния звезден балдахин на сребристи цветя. Мир и спокойствие. Трудно ми е да си представя, че ще иска такъв късмет за мен по някаква друга причина.
— Времето ти изтича — казва тя. Не е въпрос, просто твърдение.
— Да — съгласявам се равнодушно.
Тя пали нова цигара, заиграва се със запалката. Ръцете ѝ определено се влошават. Би било грешка обаче да предложа да ѝ помогна, ще се засегне. Грешка е да забелязвам слабост у нея.
— Може би той не може — отбелязва тя.
Не разбирам какво има предвид. Командира или Бог? Ако е Бог, би казала „не иска“. Иначе ще бъде ерес. Само жените не могат, само те остават упорито затворени, увредени, дефектни.
— Да — съгласявам се. — Може би не може.
Вдигам поглед към нея. Тя свежда своя. За пръв път дълго се гледаме право в очите. Откакто се познаваме. Мигът се проточва безрадостен и равен. Тя се опитва да провери дали имам реална представа за нещата.
— Може би — казва Серина Джой, държейки цигарата, която не е успяла да запали. — Може би трябва да опиташ по друг начин.
Да няма предвид на колене?
— Какъв друг начин? — питам. Трябва да остана сериозна.
— С друг мъж — отговаря тя.
— Знаете, че не мога — отговарям предпазливо, за да не издам раздразнението си. — Незаконно е. Знаете какво е наказанието.
— Да — отговаря. Готова е за този разговор, обмислила го е. — Знам, че официално не можеш. Но се прави. Жените често го вършат. Непрекъснато.
— С лекарите ли имате предвид? — питам, защото си спомням състрадателните кафяви очи, ръката без ръкавица. Последния път, когато ходих на преглед, беше друг лекар. Може би са заловили онзи или някоя жена е докладвала. Не че биха приели думата ѝ без други доказателства.
— Някои го правят — повтаря тя и вече звучи почти сърдечно, макар и дистанцирано. Като че ли обсъждаме избора на лак за нокти. — Така го направи Уорънова. Съпругата, разбира се. — Умълчава се, за да ми даде възможност да обмисля думите ѝ. — Аз ще ти помогна. Ще се погрижа нищо да не се обърка.
Замислям се.
— Не с лекар — казвам.
— Не — съгласява се и поне в този миг сме като близки приятелки, все едно седим край масата в кухнята и обсъждаме как ще излезем на среща — момичешки заговор за безобидно флиртуване. — Понякога изнудват. Но не е задължително да е лекар. Може да е човек, на когото имаме доверие.
— Кой? — питам.
— Мислех за Ник — отговаря тя почти благо. — Отдавна работи при нас. Предан е. Мисля, че бих могла да го уредя с него.
Ето кой изпълнява скромните ѝ поръчки на черния пазар. Това ли получава винаги в замяна?
— Ами Командира? — питам.
— Е, просто няма да му казваме, нали? — твърдо заявява тя. Не, с нещо повече, с категоричен поглед, все едно щраква портмоне.