Хрумването увисва помежду ни почти видимо, почти осезаемо: тежко, безформено, тъмно, своеобразен сблъсък, своеобразно предателство. Тя наистина иска това бебе.
— Рисковано е — изтъквам. — Дори нещо повече. — Собственият ми живот е заложен на карта, но и бездруго скоро ще стане така по един или друг начин, независимо дали го направя, или не го направя. И двете го знаем.
— Струва си да опиташ — отговаря тя. Аз също мисля така.
— Добре — казвам. — Да.
Тя се привежда напред.
— Може би ще успея да ти уредя нещо — предлага. Защото съм се държала добре. — Нещо, което искаш — добавя почти ласкателно.
— И какво е то? — питам. Не се сещам за нищо, което истински да желая и което тя е способна да ми достави.
— Снимка — казва, все едно ми предлага детинска залъгалка: сладолед, разходка в зоопарка. Отново вдигам поглед недоумяващо. — Нейна снимка, на момиченцето ти. Но само може би.
Знае къде са я настанили, знае къде я държат. Знаела го е от самото начало. Нещо ме сграбчва за гърлото. Кучка такава — да не ми каже, да не ми съобщи поне нещичко. Дори да не спомене. Като от дърво е, от желязо, представа си няма. Не мога да ѝ го кажа обаче, не мога да се лиша дори от такава дреболия. Не мога да се откажа от тази надежда. Не отронвам нито дума.
А тя се усмихва, дори кокетничи, долавям намек за предишната ѝ съблазнителност от малкия екран, искра пробягва по лицето ѝ като статично електричество.
— Прекалено горещо е за това, не мислиш ли? — подмята и поема вълната от ръцете ми, където е била през цялото това време. После взема цигарата, с която си е играла, и малко неловко я притисва към дланта ми, затваря пръстите ми около нея. — Намери си клечка кибрит — поръчва ми. — Те са в кухнята, може да поискаш от Рита. Кажи ѝ, че аз съм поръчала. Само една обаче, да не навредим на здравето ти — добавя дяволито.
Тридесет и втора глава
Рита седи на масата в кухнята. Пред нея има купа, в която плуват кубчета лед. В нея плуват репички, превърнати в цветя, рози или лалета. На дъската за рязане Рита оформя още цветя с ножа си, едрата ѝ длан е сръчна, безразлична. Останалата част от тялото ѝ е неподвижна, лицето ѝ също. Сякаш изпълнява номера с ножа в унес. Върху бялата емайлирана повърхност има купчина репички, измити, но ненарязани. Малки ацтекски сърца.
Не си прави труда да вдигне поглед, когато влизам.
— Всичко ли донесе? — пита, докато вадя пакетите за оглед.
— Може ли да ми дадеш кибрит? — питам. Учудвам се как дори само със смръщеното си лице, с безчувствеността си ме кара да се чувствам като невръстно, молещо се дете, което мрънка досадно.
— Кибрит ли? — пита тя. — Че за какво ти е кибрит?
— Тя каза, че може да ми дадеш — заявявам, но не искам да призная за цигарата.
— Кой каза? — Продължава да се занимава с репичките, без да нарушава ритъма си. — Нямаш нужда от кибрит. Ще вземеш да подпалиш къщата.
— Питай я, ако искаш. Навън на моравата е.
Рита завърта очи към тавана, сякаш безмълвно се съветва с някое божество там. После въздъхва, надига се тежко и с досада изтрива ръце в престилката си, за да ми покаже какви неприятности ѝ създавам. Отива до шкафа над мивката, без да бърза, намира връзката ключове в джоба си, отключва вратичката.
— Тук го държа през лятото — казва сякаш на себе си. — Няма нужда от огън в това време.
От април помня, че всъщност Кора пали огъня в дневната и в трапезарията, когато захладнее.
Клечките за кибрит са дървени, в плъзгаща се картонена кутийка — събирах ги навремето, за да си правя чекмеджета в куклената къща. Отваря кутийката, надниква вътре и избира коя клечка да ми даде.
— Нейна работа си е — промърморва. — Нищо не можеш да ѝ кажеш. — Едрата ѝ длан се спуска, избира клечка и ми я подава. — И внимавай да не подпалиш нещо — предупреждава ме тя. — Пердетата в стаята си например. И така е горещо.
— Няма. Не ми трябва за това.
Не благоволява да ме попита за какво ми трябва клечката.
— Пет пари не давам, ако щеш, я изяж — отговаря. — Позволила ти е една клечка, затова ти давам една.
Обръща ми гръб и отново сяда на масата. После взема кубче лед от масата и го лапва. Необичайно за нея. Никога не съм я виждала да дъвче нещо, докато работи.
— Вземи си и ти — подканя ме. — Жал ми е, че трябва да носиш тези калъфки на главата си в това време.
Учудвам се — обикновено нищо не ми предлага. Може би смята, че след като съм се издигнала достатъчно, за да получа клечка кибрит, и тя може да си позволи да ми направи малък жест. Да не би внезапно да съм се озовала сред съществата, чието благоволение трябва да печели?