— Благодаря — казвам. Внимателно прибирам клечката в ципа на ръкава си, където е и цигарата, за да не се намокри, и вземам кубчето лед. — Репичките са красиви — казвам в отговор на подаръка, който ми е направила, на нейната проява на добра воля.
— Стремя се да върша всичко правилно, това е — отговаря тя, отново начумерена. — Иначе какъв е смисълът?
Минавам по коридора, качвам се по стълбите, бързам. Прелитам покрай издутото огледало в коридора — червен силует, който мярвам с периферното си зрение, червено димно привидение. В главата ми пуши, вече усещам вкуса в устата си, дробовете ми го засмукват, изпълват тялото ми с дълго, ароматно, мръсно и канелено дихание, а после приливът на никотин достига кръвта.
След толкова много време сигурно ще ми прилошее. Не бих се изненадала. Но дори тази мисъл посрещам охотно.
Крача по коридора — къде да го направя? В банята, като пусна водата, за да прочисти въздуха, или в спалнята, да поемам дима хрипливо до отворения прозорец? Кой ще ме спипа? Кой знае?
Но дори докато се наслаждавам на предстоящото, докато предвкусвам удоволствието, си мисля за нещо друго.
Не бива да пуша тази цигара.
Мога да я накъсам и да я изхвърля в тоалетната. Или да я дъвча и така да се напуша — и това ще свърши работа, мъничко, останалото да си запазя.
Така ще си запазя кибритената клечка. Мога да пробия дупчица в дюшека и внимателно да я пъхна вътре. Няма да забележат толкова тъничко нещо. Ще си стои там нощем, под мен, докато съм в леглото. Ще спя върху нея.
Бих могла да подпаля къщата. Мисълта е толкова приятна, че ме побиват тръпки.
Бягство, бързо и на косъм.
Лежа в леглото и се преструвам, че спя.
Предната вечер Командирът долепи пръстите си и впери поглед в мен, докато втривах крема за ръце. Странно, зачудих се дали да не му поискам цигара, но се отказах. Разумна съм, знам, че не бива да искам много наведнъж. Не искам да си помисли, че го използвам. Пък и не искам да го прекъсвам.
Снощи си наля питие — скоч с вода. Започнал е да пие в мое присъствие, за да се отпусне след работа, така казва. Допускам, че е под напрежение. На мен обаче никога не предлага и аз не го моля — и двамата знаем за какво е тялото ми. Когато го целувам за лека нощ „като наистина“, дъхът му мирише на алкохол и аз го вдишвам като дим. Признавам, че се наслаждавам на този дъх на разгул.
Понякога, след няколко питиета, той глупаво започва да мами на скрабъл. Насърчава и мен да го правя — вземаме допълнителни букви и изписваме с тях несъществуващи думи, думи като „омен“ и „глопав“, и се кискаме. Понякога пуска радиото на къси вълни, пуска ми минута-две от радио „Свободна Америка“, за да ми демонстрира, че може. После отново го изключва. Проклети кубинци, казва. Що за глупости — детски градини за всички?
Понякога след игрите присяда на пода до стола ми и ме държи за ръка. Главата му е малко по-ниско от моята, затова като погледне нагоре, ми прилича на момченце. Сигурно се забавлява с това фалшиво покорство.
Той е високо в йерархията, казва Гленова. На върха е, ама наистина на върха.
В такива мигове ми е трудно да си го представя.
Понякога се опитвам да се поставя на негово място. Правя го като тактика, за да отгатна как ще му се иска да се държи с мен. Трудно ми е да повярвам, че имам някаква власт над него, каквато и да било, но имам, макар да е неустановена.
От време на време ми се струва, че се виждам, както ме вижда той, макар и замъглено. Има неща, които иска да ми докаже, подаръци, които иска да ми даде, услуги, които иска да ми направи, нежност, която му се иска да породи.
Да, несъмнено иска. Особено след няколко питиета.
Понякога става раздразнителен, друг път се настройва философски или го обзема желание да обяснява, да се оправдава. Като предната вечер.
Не само жените бяха проблемът, казва. Основният проблем са мъжете. За тях вече няма нищо.
Нищо ли?, питам. Но те имаха…
Няма какво да правят, казва.
Могат да печелят пари, изтъквам малко злобно. В момента не се страхувам от него. Трудно е да се страхуваш от човек, който седи и те гледа как си слагаш крем за ръце. А липсата на страх е опасна.
Не е достатъчно, казва той. Твърде абстрактно е. Имам предвид, че няма какво да правят с жените.
Какво искате да кажете?, питам. Ами Порноъглите? Бяха навсякъде, имаше дори моторизирани.
Не говоря за секс, обяснява. Сексът беше част от всичко, но твърде лесна част. Всеки можеше просто да си го купи. Нямаше нищо, за което да полагаш усилия, за което да се бориш. Разполагаме със статистика от онова време. Знаеш ли от какво се оплакват най-много? От неспособността да чувстват. Мъжете се бяха разочаровали дори от секса. Дори от брака.