А сега чувстват ли?, питам.
Да, отговаря и ме поглежда. Чувстват. Изправя се, заобикаля бюрото и се приближава до стола ми. Полага длани върху раменете ми, в гръб. Не го виждам.
Приятно ми е да знам какво мислиш, долита гласът му зад мен.
Не мисля много, подмятам нехайно. Всъщност той иска близост, но не мога да му я дам. Няма полза да мисля, нали? Мнението ми няма значение.
Тъкмо затова той може да ми казва разни неща.
Хайде стига, стисва ме лекичко с дланите си. Мнението ти ме интересува. Интелигентна си, би трябвало да имаш мнение.
За какво?, питам.
За това, което направихме. За резултата.
Застивам неподвижно. Опитвам да изпразня съзнанието си. Замислям се за небето нощем, когато няма луна.
Нямам мнение, отговарям.
Той въздъхва, отпуска ръце, но не ги вдига от раменете ми. Знае какво мисля, знае, и още как.
Не може да приготвиш омлет, без да счупиш яйцата, казва. Мислехме, че ще се справим по-добре.
По-добре ли?, питам тихо. Как е възможно да смята, че това е по-добре?
Никога не е по-добре за всички, изтъква той. За някои става по-зле.
Лежа по гръб, влажният въздух над мен е като капак. Като пръст. Иска ми се да завали. Още по-добре — да се разрази гръмотевична буря, с черни облаци, светкавици, оглушителен тътен. Тогава ще мога да сляза в кухнята, да кажа, че ме е страх, и да поседя с Рита и с Кора край кухненската маса. Ще ми позволят да ме е страх, защото и тях ги е страх, ще ме допуснат. Ще горят свещи, ще виждаме как лицата ни се появяват и изчезват на треперливата светлина, на белите назъбени мълнии през прозорците. О, Боже, ще възкликне Кора. О, Боже, спаси ни.
След това въздухът ще стане по-свеж — и по-лек.
Вдигам очи към тавана, към кръга от гипсови цветя. Нарисувай кръг, пристъпи в него, той ще те предпази. От средата е висял полилей, а от него — усукана ивица от чаршаф. На нея се е полюшвала, съвсем лекичко, като махало, както се люлее дете, увиснало на ръце от клона на дърво. Тогава е била в безопасност, напълно защитена, преди Кора да отвори вратата. Понякога ми се струва, че още е тук, с мен.
Чувствам се погребана.
Тридесет и трета глава
Късно следобед е, небето е мъгливо, слънчевата светлина е разсеяна, но тежка и вездесъща като бронзов прашец. Крача с Гленова по тротоара, двете сме, а пред нас има друга двойка, на отсрещния тротоар — още една. Сигурно изглеждаме добре отдалеч — колоритни като холандски млекарки от бордюра на някой тапет, като лавица с костюмирани керамични солници, като флотилия от лебеди или нещо друго, което се повтаря без промяна и с поне някаква грациозност. Успокоителна гледка за окото, за очите, за Очите, защото тъкмо за тях е предназначено това представление. Запътили сме се към Молитвонадата, за да покажем колко сме покорни и благочестиви.
Не се вижда нито едно глухарче, моравите са облизани. Копнея поне за едно, едно-едничко, глуповато и дръзко случайно глухарче, от което трудно можеш да се отървеш и което е постоянно жълто като слънцето. Весело и плебейско, грее еднакво за всички. Правехме си пръстени от глухарчета, венци и медальони, по пръстите ни оставаха петна от горчивото мляко. Поднасям едно под брадичката ѝ: я да видим обичаш ли масло? Като го помирише, по носа ѝ ще полепнат полени. Или това ставаше с лютичетата54? Или издухваш пухчетата на глухарче — представям си я как тича по поляната, по ей тази поляна точно пред мен, на две или три годинки, размахва едно цвете като фойерверк, мъничка бяла факла от бял огън, и във въздуха се разлитат бели парашутчета. Духни, и ще разбереш колко време55. Толкова много време, отлетяло с летния бриз. По маргаритките гадаехме за любов, и това правехме.
Нареждаме се да преминем през пропускателния пункт, заставаме по двойки като момичета от частни училища, които са излезли на разходка и са закъснели много. С години, затова всичко е пораснало — краката, телата, роклите, всички заедно. Като омагьосано. Вълшебна приказка, така ми се иска да вярвам. Вместо това обаче ни пускат по двойки и ние продължаваме по пътя си.
След малко завиваме надясно, минаваме покрай „Лилия“ и продължаваме надолу към реката. Иска ми се да можех да отида далеч до широките брегове, където преди се припичахме на слънце, където са извивките на мостовете. Ако се спуснеш достатъчно по брега на реката, по лъкатушните ѝ извивки, ще стигнеш до морето, но какво ще правиш там? Ще събираш миди, ще се излежаваш по мазните камъни.
Не отиваме на реката обаче, от тази страна няма да видим малките куполи на сградите, бели, обточени със синьо и златно, такава целомъдрена веселост. Завиваме пред една по-модерна сграда, над чийто вход виси голям плакат: ЖЕНСКА МОЛИТВОНАДА ДНЕС. Плакатът скрива предишното име на сградата — на някакъв мъртъв президент, жертва на атентат. Под червения надпис има по-ситни черни букви с рисунка на крилатото око отстрани: Бог е национално богатство. От двете страни на входа стоят неизменните Пазители — две двойки, общо четири, с оръжие отстрани, с вперени напред очи. Приличат на манекени с вчесаната си коса, изгладена униформа и сурови младежки лица. Днес няма пъпчиви. Всеки е преметнал през рамо автомат в готовност за евентуална опасност или подривни действия, които подозират, че може да предприемем вътре.
54
Популярна детска закачка. Когато доближиш глухарче до нечия брадичка, вратът и шията се озаряват в жълто, което се приема за признак, че малчуганът обича масло. — Б.пр.
55
Игра, позната като „часовник от глухарче“: часът е толкова, колкото пъти се налага да духнеш, за да разпръснеш всички семена. — Б.пр.