Молитвонадата ще се проведе в покрит вътрешен двор — правоъгълно пространство с покрив с оберлихти. Не е градска, тя се провежда на стадиона, а е само за нашия квартал. Сгъваеми столове са подредени на редици отдясно за Съпругите и дъщерите на високопоставените служители или офицери — не че има голяма разлика. Галериите горе с техните бетонни парапети са за по-нископоставените жени, за Мартите, Иконосъпругите с пъстрите им рокли. Присъствието им на Молитвонадата не е задължително, особено ако са на смяна или имат малки деца, но галериите въпреки това се пълнят. Допускам, че за тях все пак е някакво развлечение, подобно на цирк или на представление.
Няколко Съпруги вече са се настанили, издокарани с най-хубавите си сини рокли с бродерия. Усещаме погледите им върху нас, докато минаваме по двойки с червените си рокли, за да се настаним срещу тях. Гледат ни, преценяват ни, шушукат за нас, усещаме очите им като мравчици да пълзят по кожата ни.
Тук няма столове. Нашите места са оградени с усукан шнур от червена коприна, като онези по кината навремето, за да удържат тълпата. Въжетата ни отделят, бележат ни, предпазват другите да не ги замърсим, очертават нещо като кошара и ние влизаме, настаняваме се в редици, което прекрасно умеем, после коленичим на циментовия под.
— Отиди отзад — промърморва Гленова до мен. — Ще можем да поговорим по-спокойно.
Когато коленичим с наведена глава, навсякъде край нас чувам шепот като бръмченето на насекоми сред високи сухи треви: облак от шушукания. Това е едно от местата, на които можем по-спокойно да си разменяме новини, да си ги предаваме една на друга. Трудно им е да нарочат конкретно някой от нас или да чуят какво се говори. Пък и не биха прекъснали ритуала, не и пред телевизионните камери.
Гленова ме смушква отстрани с лакът, за да привлече вниманието ми, и аз вдигам очи бавно и крадешком. От мястото си имаме добра видимост към входа за вътрешния двор, откъдето продължават да се стичат хора. Сигурно Джанин е целяла да я видя, защото е тук, заедно с нова партньорка, не с предишната. Тази не я познавам. Значи Джанин е прехвърлена в нов дом, на ново място. Рано е за това, да не би нещо да не е наред с кърмата ѝ? Това може да е единствената причина да я преместят, освен ако не са се счепкали за бебето, което се случва по-често, отколкото предполагате. Възможно е след раждането да не е искала да се раздели с него. Личи си. Тялото ѝ под червената рокля е много слабо, почти кльощаво, изгубила е сиянието си като бременна. Лицето ѝ е пребледняло и издължено, сякаш жизнените ѝ сокове са пресъхнали.
— Оказало се болно — казва Гленова отстрани до главата ми. — В крайна сметка не било наред.
Има предвид бебето на Джанин, бебето, преминало през Джанин на път за някъде другаде. Малката Анджела. Не беше правилно да ѝ дадат име толкова скоро. Усещам прилошаване дълбоко в корема си. Не е прилошаване, а празнота. Не искам да узнавам какво не е наред с бебето.
— Божичко! — възкликвам. Да преживееш всичко това напразно. Дори по-зле от напразно.
— Второто ѝ е — казва Гленова. — Без да броим нейното преди. Помятала е в осмия месец, нали знаеш?
Гледаме как Джанин влиза в ограденото с въжета място зад булото на своята недосегаемост, на лош късмет. Вижда ме, няма как да не ме вижда, но погледът ѝ се плъзва през мен. Този път няма ликуваща усмивка. Обръща се, коленичи и вече виждам само гърба ѝ и слабите приведени рамене.
— Мисли, че вината е нейна — прошепва Гленова. — Две бебета едно след друго. Задето е била грешница. Говори се, че използвала лекар, че в крайна сметка не било на нейния Командир.
Не мога да кажа, че знам, защото Гленова ще се пита откъде. Доколкото знае, тя е единственият ми източник поне на тази информация, с каквато разполага в изобилие. Откъде е научила това за Джанин? От Мартите? От партньорката на Джанин в покупките? Подслушвала е пред затворени врати как Съпругите, седнали на чай и вино, плетат мрежите си. Дали Серина Джой ще говори и за мен след това, ако направя, каквото иска? Веднага се съгласи, наистина не подбира — съгласна е на всичко на два крака и с хубав сещате се какво. Те не са гнусливи, не изпитват същите чувства като нас. А другите слушат, приведени напред на стола си: мили боже, какъв ужас, каква похот! Как е могла? Къде? Кога?