„Има бомба в Галаад“, казваше Мойра.
После идва ред на главното. Влизат двайсет Ангели, току-що завърнали се от фронта, току-що отличени, маршируват двама по двама към откритото пространство в средата. Мирно, свободно. След това двайсет забулени дъщери в бяло стеснително пристъпват напред, а майките им ги придържат за лакътя. Сега майките, а не бащите отдават дъщерите си и уреждат браковете. Разбира се, брачните съюзи се уговарят. Тези момичета не са оставали насаме с мъж от години — от толкова години, колкото ние всички правим това.
Дали са достатъчно големи да помнят нещо отпреди, да играят бейзбол по джинси и маратонки, да карат велосипеди? Да четат книги сами? Някои още нямат четиринадесет — изпращайте ги по-рано, не губете нито минута, гласи правилото — но сигурно и те помнят. Момичетата след тях също ще помнят, още три-четири години, но след това не. Винаги ще са в бяло, на момичешки групи, винаги ще са безмълвни.
Дадохме им повече, отколкото отнехме, каза Командирът. Помисли си какви неприятности имаха преди. Не помниш ли баровете за самотници, унизителните срещи на сляпо в училище? Пазара на плът? Не помниш ли ужасната пропаст между онези, които успяваха да си намерят мъж, и онези, които не успяваха? Някои от тях бяха отчаяни до смърт, слабееха страховито или помпаха гърдите си със силикон, режеха си носа. Само си помисли за това човешко нещастие.
Махна с ръка към своята купчина със стари списания. Винаги се оплакваха. Такива проблеми, онакива проблеми. Помниш ли обявите в колонките с лични съобщения: умна и привлекателна жена на трийсет и пет? А така всички имат мъж, никоя не е пропусната. Освен това, ако все пак се омъжат, имат едно дете, две деца, на съпруга му идва до гуша и изчезва, а те минават на социални помощи. Или пък съпругът остава вкъщи и започва да ги бие. Ако пък работят, дават децата на детска градина или ги оставят при някоя жестокосърдечна и невежа жена, на която трябва да плащат сами от жалката си заплата. Парите бяха единственото мерило за всички, жените не се ползваха с уважение, задето са майки. Нищо чудно, че се отказаха от всичко това. А сега са защитени, спокойно осъществяват биологичното си предназначение. С пълна подкрепа и насърчение. Кажи ми, ти си интелигентен човек, искам да чуя какво мислиш. Какво пропуснахме?
Любовта, отговорих.
Любовта ли?, попита Командирът. Каква любов?
Влюбването, поясних.
Командирът ме погледна с прямите си момчешки очи. О, да, каза. Чел съм списания, такива са ви ги пробутвали, нали? Но погледни статистиката, мила моя. Наистина ли си е струвало да се влюбиш? Уредените бракове открай време са също толкова успешни, дори повече.
Любов, възкликваше Леля Лидия с омерзение. Само да ви пипна. Никакви такива глезотии тук, ясно ли е, момичета? И размахваше заканително пръст. Работата не е в любовта.
От историческа гледна точка, каза Командирът, онези години бяха чисто и просто аномалия. Отклонение. Ние просто върнахме нещата в нормалното им русло.
Обикновено женските Молитвонади се провеждат на групови сватби като тази. Мъжките са за военни победи. Съответно това са нещата, за които се очаква да се радваме най-много. Понякога обаче женските Молитвонади са заради някоя монахиня, която се отказва от обета си. Повечето такива са се случвали по-рано, когато са ги арестували, но и днес продължават да намират, измъкват ги от нелегалност, от местата, където се крият като къртици. И така изглеждат: с отслабено зрение, заслепени от твърде силната светлина. Старите веднага изпратиха в Колониите, но младите и плодовитите опитаха да обърнат в новата вяра, а когато успяваха, всички идвахме тук, за да наблюдаваме как преминават през обреда, как се отказват от целомъдрието си, как се жертват в името на общото благо. Застават на колене, Командирът отправя молитва и те получават червения воал, както сме направили всички ние. Не им е позволено обаче да стават Съпруги. Все още ги смятат за опасни, за да ги поставят в толкова влиятелно положение. От тях лъха на вещерство, на нещо загадъчно и екзотично, което си остава въпреки цялото търкане, бичуването по стъпалата и престоя в изолатора. Носят се слухове, че винаги ги бият по стъпалата, че винаги лежат в изолатора — просто не се дават лесно. Много от тях предпочитат да заминат за Колониите. Никоя от нас не иска такава да ѝ се падне за спътница в покупките. Те са по-сломени от повечето от нас, с тях все ти е неловко.
Майките са разположили момичетата с бели воали по местата им и са се върнали на столовете си. Някои от тях плачат тихо, някои се потупват една друга по гърба и се държат за ръце, показно се използват носни кърпички. Командирът продължава ритуала: