— Също така и жените, облечени прилично, със срамежливост и целомъдрие да се гиздят, не с плетенки, ни със злато, или с бисери, или драгоценни дрехи, а с добри дела, както прилича на жени, които се посвещават на благочестие. Жената да се учи в безмълвие и пълно покорство. — Тук той ни измерва с поглед. — Пълно — повтаря. — На жена не позволявам да поучава, нито да господарува над мъж, но заповядвам да бъде в безмълвие. Защото по-напред биде създаден Адам, а после Ева; и не Адам биде прелъстен, а жената биде прелъстена и падна в престъпление; но ще се спаси чрез раждане на деца, ако пребъде във вяра, в любов и в светост с целомъдрие57.
Ще се спаси чрез раждане на деца, мисля си. А какво сме си мислели преди, че ще ни спаси?
— Да го каже на Съпругите — промърморва Гленова, — докато се наливат с шери и си чешат езиците. — Има предвид онази част за безмълвието. Вече можем да говорим, Командирът е приключил с основния ритуал и си разменят пръстените, вдигат воалите. Момиче, гледай хубавичко, мисля си, защото вече е твърде късно. Ангелите по-късно ще имат право на Прислужници, особено ако новите им Съпруги не могат да родят дете. Но с вас, момичета, е свършено. Получавате точно каквото виждате, заедно с пъпките и всичко останало. Само че от вас не се очаква да ги обичате. Много скоро ще го разберете. Просто изпълнявайте мълчаливо дълга си. Ако се съмнявате, когато лежите по гръб, гледайте тавана. Кой знае какво ще видите там, горе? Погребални венци с ангели, съзвездия от прах — звезден и друг, загадъчните следи от паяци. Винаги има какво да занимава търсещия ум.
Нещо не е наред ли, скъпа?, гласеше стара шега.
Не, защо?
Помръдна. Просто не мърдай.
Целта ни е да постигнем дух на другарство сред жените. Всички трябва да се обединим, казва Леля Лидия.
Другарство, дрън-дрън, казва Мойра през дупката в тоалетната. Таковай се, Лельо Лидия, както се казваше преди. Колко залагаш, че е накарала Джанин да застане на колене? Какво според теб се случва в кабинета ѝ? Бас ловя, че я кара да се потруди над спаружената ѝ стара…
Мойра!, възкликвам.
Какво Мойра?, прошепва тя. И ти си го мислила, признай си.
Няма полза от тези приказки, казвам, но въпреки това ме досмешава. Но тогава още се преструвах, че трябва да се постараем да запазим поне някакво подобие на достойнство.
Задръстена си беше и такава си остана, отсича Мойра, но нежно. Има полза. Има огромна полза.
И е права, вече го знам, докато стоя на колене на този безспорно твърд под и слушам монотонния ритуал. Има някаква сила в това да шушукаш неприлични неща за онези на власт. Има нещо адски усладително, палаво, потайно, забранено, вълнуващо. Като някакво заклинание е. Принизява ги, превръща ги в общ знаменател, с който можем да се справим. Някой непознат е издълбал в боята на кабинката на тоалетната: Леля Лидия смуче. Същинско знаме, размахано от върха на бунта. Въодушевяваща е дори представата, че Леля Лидия прави такова нещо.
Затова сега, сред тези Ангели и техните изцедени бели булки, си представям обилно потене и сумтене, влажни и несдържани срещи, и нещо още по-приятно — позорни провали, членове като спаружени моркови, измъчено ръчкане в студена и неотзивчива плът като сурова риба.
Когато ритуалът най-сетне приключва, Гленова ми казва със своя лек, пронизващ шепот:
— Знаем, че се срещаш насаме с него.
— С кого? — питам и устоявам на порива да я погледна. Знам с кого.
— С твоя Командир — отговаря. — Знаем, че го правиш.
Питам я откъде.
— Просто знаем — отговаря. — Какво иска? Извращения ли?
Трудно ще ми бъде да ѝ обясня какво точно иска, защото още не мога да го назова.
Как да опиша какво се случва в действителност помежду ни? Ще ми се присмее. По-лесно ми е да отговоря:
— В известен смисъл. — Така поне запазвам достойнството на принудата.
Тя се замисля.
— Ще се изненадаш колко много от тях го правят.
— Нищо не мога да направя — отвръщам. — Не мога да не отида.
Тя трябва да го знае. Вече сме на тротоара и не е безопасно да разговаряме, твърде близо сме до другите и защитното шушукане на тълпата вече го няма. Крачим мълчаливо, изоставаме от другите, докато най-сетне тя преценява, че може да каже:
— Разбира се, че не можеш. Но узнай и ни кажи.
— Какво да узная? — питам.
По-скоро усещам, отколкото виждам как леко извърта глава.
— Каквото можеш.
Тридесет и пета глава
А сега трябва да запълня пространството в прекалено топлата си стая, също и време. Време-пространство между тук и сега и там и тогава, прекъснато от вечерята. Пристигането на подноса нагоре по стълбите, като че ли съм инвалид. Инвалид, невалиден човек. Без паспорт. Без изход.