Това се случи в деня, когато опитахме да преминем границата с чисто новите си паспорти, които уверяваха, че сме някой друг: че Люк например не се е развеждал и поради това по силата на закона сме законни.
Мъжът влезе вътре с паспортите ни, след като му обяснихме за пикника, след като той надникна в колата ни и видя заспалата ни дъщеря сред нейния зоопарк от опърпани животни. Люк ме потупа по ръката и излезе от колата да се разтъпче и да наблюдава мъжа през прозореца на имиграционната служба. Аз останах в колата. Запалих цигара, за да се успокоя, вдъхнах дима продължително — фалшиво успокоение. Наблюдавах двамата войници с непознати униформи, които вече започваха да стават познати: стояха бездейно до подвижната бариера, боядисана на жълти и черни ивици. Не правеха нищо особено. Единият наблюдаваше ято птици, чайки, които се издигнаха и завъртяха в кръг, а после кацнаха на перилата на един мост отвъд. Наблюдавах него, наблюдавах и тях. Всичко имаше обичайния си цвят, но по-ярък.
Всичко ще бъде наред, молех се мислено. О, нека да е наред. Нека да преминем, нека да преминем. Само този път и ще направя всичко. Така и няма да разбера какво си въобразявах, че мога да направя за онзи, който ме чува — нещо, от което да има някаква полза или което дори да го интересува!
После Люк се върна в колата твърде бързо, завъртя ключа и даде на заден. Той вдигна телефона, каза ми. Подкара много бързо и ето ни на черния път, в гората, изхвърчаме от колата и хукваме. Хижа, в която да се скрием, лодка, не знам какво си мислехме. Онзи ни увери, че паспортите са наред, затова нямахме почти никакво време да планираме. Може би е имал план, някаква карта в главата си. Що се отнася до мен, аз просто бягах, колкото може по-далеч.
Не искам да разказвам тази история.
Не съм длъжна да я разказвам. Не съм длъжна да разказвам нищо, нито на себе си, нито на някой друг. Мога да си седя тук преспокойно. Мога да се отдръпна. Възможно е да навлезеш толкова дълбоко в себе си, толкова навътре и назад, че никога да не могат да те измъкнат.
Nolite te bastardes carborundorum. Много ѝ е помогнало, няма що.
Защо да се съпротивлявам?
Няма да се получи.
Любов ли?, попита Командирът.
Това е по-добре. От това разбирам. За това можем да говорим.
Влюбване, казвам. Всички сме го изпитвали навремето по един или друг начин. Как е възможно толкова да сме го омаловажавали? Дори сме се присмивали. Като на нещо тривиално, превземка, каприз. А е било тъкмо обратното — имало е тежест. Било е най-важното нещо, начин да проумееш себе си. Ако никога не ти се е случвало, нито веднъж, ще си като мутант, като същество от открития космос. Всички го знаеха.
Влюбване, така го наричахме. Паднах си по него. Бяхме жени, които падаха. Вярвахме в това пропадане — толкова прекрасно, като полет, и в същото време плашещо, крайно, невероятно. Бог е любов, така казваха навремето, но ние обърнахме фразата наопаки и любовта, както и раят, винаги бяха зад следващия ъгъл. Колкото по-трудно ни беше да обичаме конкретния мъж до себе си, толкова повече вярвахме в абстрактната и абсолютна Любов. Винаги чакахме превъплъщението. Тази дума — словото, добило плът.
И понякога се получаваше за известно време. Такава любов идва и си отива, трудно се помни впоследствие, като болката. Един ден поглеждаш човека и си мислиш: аз те обичах, в минало време, и ще те изпълни недоумение, защото си направил нещо толкова невероятно, опасно и глупаво. Разбираш и защо приятелите ти говореха толкова уклончиво за това навремето.
Сега споменът ти носи огромна утеха.
Или пък понякога, дори когато още си влюбен, още си падаш, се събуждаш посред нощ, когато лунната светлина струи през прозореца върху спящото ти лице и прави сенките под очите ти още по-тъмни и по-вдлъбнати, отколкото денем, и си мислиш: кой ги знае какво правят, когато са сами или са с други мъже? Кой знае какво говорят, къде ходят? Кой знае какви са в действителност? Под своята обичайност.
Най-вероятно в такива мигове се питаш: ами ако той не ме обича?
Или си спомняш истории, които си чела във вестниците за жени, намерени — често са жени, но може да са и мъже или деца, това беше най-лошото — в канавки, в гората или в хладилници в изоставени стаи под наем, облечени или съблечени, сексуално малтретирани или не, във всеки случай — убити. Имаше места, където отказваш да ходиш, предпазни мерки, които вземаш — ключалки по прозорците и вратите, дръпнати пердета, лампи, оставени да светят. Тези неща, които си правила, са като молитви — вършиш ги и се надяваш да те спасят. И в повечето случаи става така. Или нещо друго те спасява — разбираш го от факта, че си още жива.