Ако изобщо мислят, не личи по вида им.
Най-вероятно обаче не си представят дреха, захвърлена на моравата. Ако си представят целувка, сигурно следващата им мисъл е за включен прожектор, за пушечни изстрели. Затова гледат да си вършат работата и да бъдат повишени в Ангели, накрая да им бъде позволено да се оженят и тогава, ако се сдобият с достатъчно власт и живеят достатъчно дълго, да си имат собствена Прислужница.
Онзи с мустака ни отваря малката пешеходна портичка и се отдръпва по-далечко, за да преминем. Знам, че ни наблюдават, докато се отдалечаваме — на тези двамата още не е било позволено да докоснат жена. Правят го само с поглед, затова леко разкършвам ханша си и усещам как червената пола се поклаща около мен. Все едно подаваш нос иззад оградата или дразниш куче с кокал отдалеч. Срамувам се от постъпката си, защото тези мъже не са виновни за нищо, твърде млади са.
После установявам, че всъщност изобщо не ме е срам. Наслаждавам се на силата, на въздействието на кучешкия кокал — пасивна, но я има. Надявам се да се възбуждат, като ни гледат, и да се налага тайничко да се отъркват в боядисаните бариери. По-късно през нощта ще страдат на койките в казармите си. Нямат друг отдушник освен самите себе си, а това е светотатство. Вече няма списания, няма филми, няма заместители, само аз и силуетът ми, който се отдалечава от тези двама мъже, застанали мирно на пропускателния пункт и загледани подир нашите отдалечаващи се тела.
Пета глава
Пресичам улицата приведена. Вече сме извън квартала на Командирите, но и тук има големи къщи. Пред една от тях Пазител коси тревата. Моравите са спретнати, фасадите са красиви, добре поддържани. Като красивите снимки, които преди публикуваха по списанията за домове, градини и вътрешна декорация. Същото безлюдие, същата сънливост. Улицата прилича на музей или на улица от модел на град, изработен да показва на хората къде сме живели преди. Защото на тези снимки, в тези музеи, в тези модели на градове, няма деца.
Това е сърцето на Галаад11, където войната прониква само по телевизията. Не знаем точно къде са границите, променят се в зависимост от нападенията и контранападенията, но тук е средата, където нищо не помръдва. Република Галаад няма граници, казваше Леля Лидия. Галаад е в сърцата ви.
Преди тук живееха лекари, адвокати, университетски преподаватели. Вече няма адвокати, а университетът е затворен.
Понякога с Люк се разхождахме по тези улици. Говорехме си как ще си купим къща като тези тук, голяма стара къща, която ще ремонтираме. И ще имаме градина с люлки за децата. Канехме се да имаме деца. Макар да съзнавахме, че едва ли някога ще може да си го позволим, просто си говорехме за това, неделна игра. Сега тази свобода ми изглежда почти безтегловна.
Завиваме към главна улица, където е по-оживено. Профучават автомобили, повечето черни, няколко сиви и кафяви. Има и други жени с кошници, някои са в червено, други са в убитото зелено на Мартите, трети са с рокли на червени, сини и зелени райета, евтини и отеснели — съпругите на по-бедните мъже. Иконосъпруги, така ги наричат. Тези жени не са поделени според функциите си. Те трябва да вършат всичко, стига да могат. Има и по някоя жена цялата в черно, вдовица. Преди имаше повече, но сега са понамалели.
Жените на Командирите няма да видиш на тротоара. Само в автомобили.
Тук тротоарите са циментови. Като малка прескачах пукнатините. Помня стъпалата си по същите тези тротоари, помня и с какво бяха обути. Понякога с маратонки с пружиниращи подметки, отвори за проветрение и звезди от флуоресцентен плат, които блестяха в тъмното. Макар че никога не тичах нощем, а само през деня, и то по оживени улици.
Тогава жените не бяха под закрила.
Помня правилата — неписани, но всяка жена ги знаеше. Не отваряй на непознат, дори да се представя като полицай. Настоявай да плъзне служебната си карта под вратата. Не спирай на пътя, за да помогнеш на моторист, който уж е закъсал. Дръж вратите на колата си заключени и отмини. Ако някой ти подсвирне, не се обръщай. Не ходи сама нощем в обществена пералня.
Замислям се за пералните. Как ходех облечена там — по шорти, джинси, анцуг. И как пъхах в машините собствените си дрехи, собствения си перилен препарат, собствените си пари, спечелени лично от мен. Мисля си какво е да държиш така нещата под контрол.
Сега минаваме по същата улица на червени двойки и мъжете не ни подхвърлят непристойни забележки, не ни заговарят, не ни докосват. Никой не подсвирква.
11
„Галаад е град на нечестивци, опръскан с кръв.“ (Ос. 6:8), „И взе Иаков един камък и го постави за паметник. И рече Иаков на сродниците си: сберете камъни. Те сбраха камъни и направиха грамада, и ядоха (и пиха) там, на грамадата. (И рече му Лаван: тая грамада е днес свидетел между мене и тебе.) И нарече я Лаван: Иегар-Сахадута; Иаков пък я нарече Галаад.“ (Бит. 31:45-47). — Б.пр.