Само че всичко това беше уместно само нощем и нямаше нищо общо с мъжа, когото обичаш, поне денем. С този мъж ти се е искало да се получи, да проработи. Затова работиш и над тялото си, заради този мъж. Ако работиш достатъчно усърдно, може би мъжът също ще го стори. Може би ще можете заедно да се справите, като че ли двамата сте загадка, която има решение. В противен случай някой от двамата — най-вероятно мъжът — ще се запилее по собствена траектория, ще вземе и тялото си, с което си толкова привикнала, и ще те остави в мъчителна абстиненция, на която може да се противопоставиш с упражнения. Ако не проработи, значи нагласата ти е погрешна. Всичко, което се случва в живота ти, се смяташе обвързано с положителна или отрицателна енергия, която блика от собствената ти глава.
Ако не ти харесва, промени го — казвахме си един на друг и на самите себе си. Затова и сменяхме мъжа с друг. Сигурни бяхме, че промяната винаги е за добро. Бяхме ревизионисти — ревизирахме сами себе си.
Странно ми е да си припомням как разсъждавахме тогава, като че ли всичко ни беше на разположение, като че ли нямаше непредвидени случайности, нямаше ограничения, като че ли бяхме свободни непрекъснато да моделираме и премоделираме непрестанно променящия се периметър на своя живот. И аз бях такава, и аз постъпвах така. Люк не беше първият ми мъж и може би нямаше да е последният. Ако не беше замръзнал така. Ако не беше застинал във времето, във въздуха, сред дърветата там, падайки.
Навремето изпращаха малък пакет с личните вещи: онова, което е имал у себе си, преди да умре. Така правеха по време на война, казваше майка ми. Колко дълго трябва да си в траур, какво казваха? Принеси живота си в жертва на своя единствен любим. И той наистина беше любим. И единствен.
Е единствен, казвам. Е, е, само една буква, глупачка такава, не можеш ли да запомниш тази кратичка дума?
Изтривам лицето си с ръкав. Навремето не бих го направила, за да не се изцапам, но сега няма какво да се размаже. Каквото и изражение да имам, то е истинското, дори да не го виждам.
Простете ми. Аз съм бежанка от миналото и като другите бежанци си припомням обичаите и навиците, които съм изоставила или съм била принудена да изоставя — и сега оттук всичко ми изглежда много странно и се вманиачавам по него. Като белогвардееца, който пие чай в Париж, останал в двайсети век, аз скитам в миналото, опитвам се да си припомня онези далечни пътища, но прекалено се разнежвам, губя се. Цивря. Да, това е циврене, не е плач. Седя на този стол и пускам влага като гъба.
И така, отново чакане. За жени в очакване — така наричаха преди онези магазини за бременни. Звучи като че ли чакат на някоя гара. Само че чакането е свързано и с място. Там, където чакаш. За мен това е тази стая. Тук съм празно място между две скоби. Между други хора.
На вратата се чука. Кора с подноса.
Но не е Кора.
— Донесох ти нещо — казва Серина Джой.
Тогава вдигам поглед и се озъртам, надигам се от стола и се приближавам към нея. Държи полароидна снимка, квадратна и лъскава. Значи още произвеждат такива фотоапарати. Сигурно има и семейни фотоалбуми със снимки на деца, но без Прислужници. За бъдещата история те ще бъдат невидими. Децата обаче ще присъстват в албумите, Съпругите ще ги разглеждат на долния етаж, докато седят край бюфета в очакване на раждането.
— Задръж я за минутка — казва Серина Джой тихо и заговорнически. — Трябва да я върна, преди някой да открие, че я няма.
Сигурно някоя Марта е донесла снимката. Съществува мрежа от Марти, значи и те имат полза от това. Добре е да го знам. Взимам снимката от нея и я обръщам с лице към себе си. Тя ли е, така ли изглежда? Моето съкровище.
Висока и променена. И вече леко се усмихва, толкова скоро, и е с бяла рокличка като за Първо причастие едно време.
Времето не е спряло. Заляло ме е, отнесло ме е, като че ли съм пясъчна жена, зарязана от нехайно дете твърде близо до водата. За нея съм заличена. Вече съм само сянка, останала далеч зад гладката лъскава повърхност на тази снимка. Сянка на сянката, в каквато се превръщат мъртвите майки. Вижда се в очите ѝ — мен ме няма.
Тя обаче съществува с бялата си рокличка. Расте и живее. Хубаво ли е това? Благодат ли е?
И все пак е непоносимо да бъда заличена така. По-добре нищо да не ми беше носила.
Седя до масичката и ям царевична каша с вилица. Имам вилица и лъжица, но никога нож. Когато има месо, ми го режат предварително, като че ли нямам нужните умения или зъби. А имам и двете. Точно затова не ми дават нож.