Тридесет и шеста глава
Чукам на вратата му, чувам гласа му, нагласям изражението си и влизам. Той стои до камината, държи в ръка полупразната чаша от питието си. Обикновено чака да отида, за да си налее алкохол, макар да знам, че пият вино на вечеря. Лицето му е малко поруменяло. Опитвам се да преценя колко е изпил.
— Здравей — казва той. — Как се чувства днес малката прекрасна дама?
Няколко, ако съдя по широката му усмивка, която измайсторява и насочва към мен. Във вежлива фаза е.
— Добре съм — отговарям.
— Готова ли си за малко вълнение?
— Моля? — питам. Долавям неловкост в поведението му, неувереност докъде може да стигне с мен и в каква посока.
— Тази вечер имам малка изненада за теб — съобщава ми. Смее се, по-скоро се подсмихва. Забелязвам, че тази вечер всичко е малко. Иска да смали нещата, включително мен. — Нещо, което ще ти хареса.
— Какво е? — питам. — Крекери със сирене?
Позволени са ми такива волности, особено след няколко питиета. Той предпочита да се държа фриволно.
— Нещо по-хубаво — отговаря, опитва да ме съблазни.
— Нямам търпение.
— Добре — казва. Приближава до бюрото си, рови в чекмеджето. След това се запътва към мен с ръка зад гърба.
— Познай — казва.
— Животно, растение или минерал? — питам.
— Ами животно — казва той с шеговита сериозност. — Определено животно. — Измъква ръката си иззад гърба.
Държи шепа пера, струва ми се, морави и розови. После ги разтърсва. Оказва се дреха, женска дреха — има оформен бюст, цялата е покрита с пурпурни пайети. С формата на миниатюрни звезди. Перата са около отворите за бедрата и по горната част. Значи в крайна сметка не съм сбъркала за жартиерите.
Откъде ли я е намерил? Би трябвало всички такива дрехи да са унищожени. Помня, че гледах по телевизията, снимаха репортажи за новините в град след град. В Ню Йорк го наричаха Манхатънското прочистване. Палеха огромни огньове на Таймс Скуеър, край тях скандираха хора, жени признателно протягаха ръце към небето, когато усетеха камерите, насочени към тях, спретнати млади мъже с каменни лица хвърляха дрехи в пламъците, цели наръчи коприна, найлон и изкуствена кожа, яркозелени, червени, виолетови, черен сатен, златисто ламе със сребристи отблясъци, бикини, прозрачни сутиени с розови сатенени сърца, пришити да закриват зърната. Производителите, вносителите и продавачите падаха на колене, разкайваха се публично с конични шапки на главата, на които с червени букви пишеше: СРАМ.
Някои вещи обаче явно бяха оцелели от кладите, не беше възможно да изгорят всичко. Сигурно не се беше сдобил и с дрехата, както и със списанията, по почтения начин — здравата намирисваше на черния пазар. Освен това дрехата не е нова, носена е, платът под мишниците е смачкан и леко зацапан от потта на друга жена.
— Опитах се да отгатна размера. Дано да съм улучил.
— Очаквате да облека това ли? — питам. Знам, че гласът ми звучи престорено скромно, неодобрително. Въпреки това намирам нещо привлекателно в идеята. Никога не съм обличала подобна дреха, толкова лъскава и театрална — сигурно е точно това, стар театрален костюм или нещо от изчезнал нощен клуб. Най-близкото подобие е бански костюм и прасковенорозов комплект с камизола, който веднъж ми купи Люк. Въпреки това в дрехата има нещо изкусително, излъчва детинската примамливост на издокарването. Освен това ще бъде страхотна дързост, подигравка в лицето на Лелите, толкова греховна, толкова волна. Свободата е относителна, подобно на всичко останало.
— Ами — подемам, защото не искам да изглеждам твърде нетърпелива. Искам да се почувства, все едно му правя услуга. Може би вече сме стигнали до неговото истинско и най-дълбоко желание. Дали не крие и бич някъде зад вратата? Да не вземе да измъкне и ботуши и да се наведе или да наведе мен върху бюрото?
— Това е дегизировка — пояснява. — Ще се наложи да изрисуваш и лицето си, приготвил съм необходимото. Иначе няма да влезеш.
— Къде? — питам.
— Тази вечер мисля да те изведа.
— Да ме изведете ли? — Древна фраза. Със сигурност не е останало място, където един мъж може да изведе една жена.
— Да, навън — отговаря.
И без да ми казва, знам, че ми предлага нещо рисковано, за него и най-вече за мен, но въпреки това искам да отида. Приемам охотно всичко, което прекъсва монотонността, което нарушава почтения ред.
Казвам му, че не искам да ме гледа, докато обличам това нещо. Още се стеснявам от него, срамувам се от тялото си. Той обещава да се обърне с гръб и го прави, а аз събувам обувките и чорапите си, смъквам памучните гащички и навличам перата под палатката на роклята си. После събличам и роклята и нагласям тънките, осеяни с пайети презрамки на раменете си. Има и обувки, морави, с нелепо високи токчета. Нищо не ми е точно по мярка — обувките са ми малко големи, талията на костюма много ми стиска, но ще свърши работа.