— Готово — казвам и той се обръща. Чувствам се глупаво. Искам да се огледам.
— Очарователно — казва. — А сега лицето.
Разполага само с червило, старо, размекнато и вонящо на изкуствено грозде, и малко очна линия и спирала. Няма сенки, няма руж. За миг ми се струва, че няма да си спомня как се прави всичко това, и наистина резултатът от първия ми опит с очната линия е размазан черен клепач, като че ли съм участвала в сбиване. Изтривам го с лосиона с растително масло обаче и опитвам отново. Втривам малко червило на скулите си, разнасям го. Докато го правя, той държи пред мен голямо огледало със сребърен гръб. Познавам го, на Серина Джой е. Явно го е взел от стаята ѝ.
Нищо не може да предприемем за косата ми.
— Страхотно — казва той, но този път е доста развълнуван, — все едно се обличаме за парти.
Приближава до дрешника и изважда отвътре наметка с качулка. Светлосиня, цвета на Съпругите. Сигурно и тя е на Серина.
— Смъкни качулката над лицето си — нарежда. — Постарай се да не размажеш грима. Заради пропускателните пунктове.
— Ами пропускът ми? — питам.
— Не се тревожи за това. Приготвил съм ти.
И потегляме.
Носим се заедно по тъмните улици. Командирът държи дясната ми ръка, като че ли сме тийнейджъри от някой филм. Аз съм се увила плътно с небесносинята наметка, както се полага на добра съпруга. През тунела на качулката виждам тила на Ник. Фуражката му не е килната, седи изпънат, проточил е шия, целият е много изпънат. Позата му изразява неодобрение към мен, или пък си въобразявам? Знае ли как съм облечена под наметката, той ли е осигурил нещата? Ако е така, това ядосва ли го, завижда ли, събужда ли у него похот, или изобщо нищо не чувства? Имаме нещо общо — и двамата би трябвало да сме невидими, и двамата сме просто функции. Питам се дали той го съзнава.
Когато отвори вратата на колата за Командира и следователно за мен, опитах да уловя погледа му, но той се държеше така, все едно не ме забелязва. Защо? Какво му е трудното да изпълнява дребни поръчки, да прави малки услуги — със сигурност не би искал да застраши позицията си.
Пропускателните пунктове не създават проблем, всичко минава съвсем гладко, както обеща Командирът, нищо че сърцето ми тупти бясно и кръвта бушува в главата ми. Пъзла, би казала Мойра.
След последния пропускателен пункт Ник пита:
— Тук ли, сър?
Командирът потвърждава.
Колата спира и Командирът казва:
— А сега ще се наложи да те помоля да се скриеш на пода.
— Долу? — питам.
— Трябва да минем през портата — обяснява той, като че ли това означава нещо за мен. Понечвам да го попитам къде отиваме, но той отговаря, че иска да ме изненада. — Не е разрешено за Съпруги.
Затова лягам на пода и колата отново потегля. Следващите няколко минути не виждам нищо. Под наметката едва се диша. Зимна е, не е лятното наметало, и мирише на нафталин. Явно я е взел от дрешника, за да не забележи тя. Грижливо е преместил стъпалата си, за да ми направи място. Въпреки това челото ми опира в обувките му. За пръв път съм толкова близо до обувките му. Усещам ги твърди, неподатливи, като черупките на бръмбари — черни, лъскави, непроницаеми. Като че нямат нищо общо със стъпалата.
Минаваме през още един пропускателен пункт. Чувам гласове, безлични, почтителни, отварянето и затварянето на електрическия прозорец, за да бъдат показани пропуските. Този път не е показал моя или онзи, който би трябвало да е мой, защото засега съм престанала да съществувам официално.
Колата потегля, после отново спира и Командирът ми помага да стана.
— Трябва да действаме бързо. Това е задният вход. Остави наметката си при Ник. По обичайното време — казва му той. Значи не го прави за пръв път.
Помага ми да съблека наметката, вратата на колата се отваря. Усещам въздуха по разголената си кожа и разбирам, че съм потна. Обръщам се да затворя вратата на колата и установявам, че Ник ме гледа през стъклото. Вече ме вижда. Пренебрежение ли различавам, или безразличие — това ли е очаквал от мен?
Намираме се на пресечка зад сграда от червена тухла, относително нова. До вратата има редица контейнери за смет, усеща се и мирисът на развалено пържено пиле. Командирът има ключ за вратата — обикновена и сива, слива се със стената и според мен е стоманена. Вътре следва коридор от бетонни блокчета с флуоресцентни светлини, някакъв тунел.