— Ето. — Командирът слага на китката ми етикет на ластик като онези за багажа по летищата. — Ако някой те попита, отговори, че си наета за вечерта — предупреждава ме той. Прихваща ме горе за голата ръка и ме направлява. Имам нужда от огледало, за да проверя дали червилото ми е наред, дали перата не изглеждат твърде нелепо, твърде чорлави. На тази светлина сигурно изглеждам зловещо. Но вече е твърде късно.
Идиотка, казва Мойра.
Тридесет и седма глава
Поемаме по коридора, минаваме през друга гладка сива врата и после по друг коридор, този път меко осветен и с килим с гъбен цвят — кафеникаворозов. В него има врати с номера: сто и едно, сто и две, както броиш по време на буря, за да видиш колко близо си до мълнията. Значи е хотел. Зад вратите долита смях, мъжки и женски. Отдавна не съм чувала такова нещо.
Излизаме в общ вътрешен двор. Широк и висок, колкото няколко етажа, с оберлихт най-отгоре. По средата има фонтан, кръгъл и пръска вода с формата на пухесто глухарче. Тук-там има растения в саксии и дървета, от балконите висят лози. Обли стъклени асансьори се плъзгат нагоре-надолу по стените като гигантски раци.
Знам къде съм. И преди съм идвала — с Люк, следобед, много отдавна. Тогава беше хотел. Сега е пълно с жени.
Застивам на място и ги гледам. Тук мога да гледам, да се озъртам, няма бели наочници, които да ми пречат. Без тях усещам главата си любопитно лека, като че ли лишена от тежест или от плътност.
Жените седят, изтягат се, крачат, облягат се една на друга. Сред тях има и мъже, много мъже, но с тъмните си униформи и костюми толкова си приличат, че са нещо като фон. Жените обаче са тропически, облечени са с най-различни ярки и празнични дрехи. Някои са като мен — с пера и лъскави пайети, с открити бедра и дълбоки деколтета. Други са със старомодно бельо — къси нощнички, кукленски пижами, понякога по прозрачен пеньоар. Някои са по бански, цял или половинки, а една забелязвам с нещо плетено и големи раковини на гърдите. Трети носят спортни шорти и потници, или спортни екипи, каквито навремето показваха по телевизията, по трика и с пастелни плетени гети. Има дори няколко с костюми на мажоретки — къси плисирани поли с грамадни букви на гърдите. Явно са принудени да смесят стиловете, да се примирят с онова, което са успели да докопат или да изровят отнякъде. Всички са гримирани и аз си давам сметка колко съм отвикнала да виждам гримирани жени, защото очите им ми изглеждат огромни, твърде тъмни и блестящи, а устата им — прекалено яркочервена, прекалено влажна, сякаш окървавена и лъскава, или, от друга страна, прекалено клоунска.
На пръв поглед сцената изглежда весела. Прилича на маскарад — жените са като възедрички деца, издокарани с дрехи, които са намерили по бабините скринове. Весело ли е това? Би могло, но по техен избор ли става? Не е ясно от вида им.
В помещението има много задници. Отвикнала съм да ги виждам.
— Все едно се връщаш в миналото — казва Командирът. Гласът му звучи доволно, дори възторжено. — Съгласна ли си?
Опитвам да си спомня дали миналото наистина беше такова. Вече не съм сигурна. Знам, че имаше такива неща, но съчетанието бе различно. Филм за миналото не е същото като самото минало.
— Да — отговарям. Усещанията ми не са прости. Не съм нито изумена от тези жени, нито шокирана. Те са кръшкачки. Официалната вяра ги отхвърля, отрича дори съществуването им, но ето ги тук. Това поне е нещо.
— Не зяпай — предупреждава ме Командирът. — Ще се издадеш. Дръж се естествено.
И отново ме повежда напред. Друг мъж го забелязва, поздравява го и се запътва към нас. Командирът затяга хватката си около ръката ми.
— Внимавай, не губи самообладание — прошепва му той.
Просто си дръж устата затворена, предупреждавам се наум, и се постарай да изглеждаш глупаво. Не е толкова трудно.
Командирът говори вместо мен с този мъж и със следващите. Не казва много за мен, не се налага. Обяснява, че съм нова, те ме поглеждат и забравят за мен, разговарят за други неща. Дегизировката ми изпълнява предназначението си.
Той не пуска ръката ми и докато говори, гръбнакът му недоловимо се изпъва, гърдите му се разширяват, гласът му придобива все по-младежка бодрост и веселост. Хрумва ми, че той се перчи. Перчи се с мен, пред тях, и те го разбират, но са достатъчно вежливи, не посягат, но зяпат гърдите ми, краката ми, като че ли няма причина да не го правят. Но освен това Командирът се перчи пред мен. Демонстрира ми с каква власт разполага. Нарушава правилата под носа им, натрива им носа, и то безнаказано. Може би дотолкова се е опиянил от властта, че е започнал да се мисли за незаменим, поради което може да прави всичко, абсолютно всичко, което пожелае. Два пъти ми намига, когато мисли, че никой не гледа.