Цялото представление е детинско и жалко, но го разбирам.
Когато му се насища, той отново ме отвежда настрани, към един мек диван на цветя, каквито преди имаше по хотелските фоайета. Всъщност във фоайето на този хотел е на цветя, помня го — тъмносин фон на розови цветчета в стил ар нуво.
— Реших, че сигурно са ти се изморили краката с тези обувки — казва той. Има право и съм му благодарна. Настанява ме да седна и присяда до мен. Обгръща раменете ми с ръка. Материята дращи кожата ми, отвикнала да бъде докосвана.
— Е? — казва. — Какво мислиш за нашия малък клуб?
Отново се озъртам. Мъжете не са толкова еднородни, колкото ми се стори отначало. До фонтана забелязвам група японци със светлосиви костюми, а в далечния ъгъл има бяло петно: араби с дълги дрехи и раирани тюрбани.
— Това клуб ли е? — питам.
— Така го наричаме помежду си — Клуба.
— Мислех, че тези неща са строго забранени — казвам.
— Е, официално — отговаря. — Но в крайна сметка всички сме хора.
Изчаквам да продължи, но той не го прави.
— Какво означава това? — питам.
— Че не можем да измамим природата — отговаря. — Природата изисква разнообразие за мъжете. Така е логично, част е от стратегията за възпроизводство. Такъв е природният замисъл. — Мълча и той продължава: — Жените го усещат инстинктивно. Защо преди си купуваха толкова различни дрехи? За да измамят мъжете, че са няколко различни жени. Нова жена всеки ден.
Казва го убедено, но той казва много неща по този начин. Може би наистина го вярва, може би не, а може би и двете едновременно. Не мога да разбера в какво вярва.
— Значи затова сега нямаме различни дрехи — казвам, — вие просто си вземате различни жени.
Ирония, но той не я долавя.
— Така се решават много проблеми — казва, без да трепне.
Не отговарям. Започва да ми идва до гуша. Иде ми да стана ледена, да прекарам остатъка от вечерта в начумерено мълчание. Само че не мога да си го позволя и го съзнавам. Каквото и да е това, той ме е извел от къщата.
Много ми се иска да можех да поговоря с жените, но не виждам такава възможност.
— Кои са тези хора? — питам.
— Клубът е само за служители — обяснява. — От всички сфери, и то висши служители. И за търговските делегации, разбира се. Стимулира търговията. Подходящо място за среща с хора. Почти не е възможно да правиш бизнес без този клуб. Стараем се да предлагаме почти толкова добро обслужване, колкото получават другаде. Понякога мъжът казва на една жена неща, които не би казал на друг мъж.
— Не, питах за жените.
— А! Ами някои са истински професионалистки. Работещи момичета от преди — уточнява през смях. — Не могат да бъдат асимилирани, пък и повечето предпочитат да бъдат тук.
— А другите?
— Другите ли? Ами най-различни са. Онази в зеленото е социоложка. Или поне беше. Онази е адвокатка, онази беше бизнес дама на директорски пост във верига за бързо хранене или пък беше верига хотели. Чувал съм, че с нея човек може хубавичко да си поговори, ако иска. Те предпочитат да са тук.
— Предпочитат пред какво? — питам.
— Пред алтернативите. Може би ти също би го предпочела пред това, което имаш — подмята лукаво, опипва почвата, проси комплименти и аз разбирам, че сериозната част от разговора е приключила.
— Не знам — отговарям, сякаш го обмислям. — Може би не е лесна работа.
— Ще трябва да следиш теглото си, без съмнение. Много държат на това. Ако наддадеш пет килограма, ще те затворят в изолатора.
Шегува ли се? Най-вероятно, но не искам да разбирам.
— Така… А сега какво ще кажеш за едно питие, за да усетиш духа на това място?
— Не ми е позволено — отговарям. — Знаете.
— Едно няма да навреди. Пък и ще се набиваш на очи, ако не пиеш. Алкохолът и цигарите не са забранени тук! Виждаш ли, има си и своите предимства.
— Добре — съгласявам се. Тайничко идеята ми допада, не съм пила от години.
— Какво да бъде? — пита ме. — Има всичко. Внос.
— Джин с тоник. Но слаб, моля. Не искам да ви излагам.
— Няма — уверява ме той с широка усмивка. Става и за мое изумление хваща ръката ми и целува дланта. После се отдалечава към бара. Можеше да повика сервитьорка, има няколко с еднакви черни миниполи и помпони на гърдите, но изглеждат заети, трудно е да ги повикаш.
И в този момент я виждам. Мойра. Стои заедно с други две жени до фонтана. Взирам се отново, за да се уверя, че е тя. Правя го с кратки и резки завъртания на очите, та никой да не забележи.
Облечена е по невъобразим начин — с черна дреха от някога лъскав сатен, който изглежда доста захабен, с корсет, за да повдига гърдите, но дрехата не ѝ е съвсем по мярка — Мойра е твърде едра, затова едната ѝ гърда е пристегната, а другата не е. Разсеяно придърпва горната част на дрехата, повдига я. Отзад е закрепено пухче памук, забелязвам го, когато тя леко се извръща. Прилича на тампон, разцъфнал като пуканка. Досещам се, че е опашка. Към главата ѝ са закрепени две уши — на заек или на сърна, не мога да позная. Едно от ушите вече не е колосано или пък е останало без опъващата жичка, и е клюмнало от средата. Има и черна папийонка на шията, черни мрежести чорапи и черни обувки на висок ток. А Мойра мрази високи обувки.