Облеклото ѝ, старо и нелепо, ми напомня за нещо от миналото, но не се сещам какво. Пиеса, мюзикъл? Момичета, облечени като за Великден, в заешки костюми. Какво означава това тук, защо смятат, че зайчетата са сексуално привлекателни за мъжете? С какво може да е съблазнителен този опърпан костюм?
Мойра пуши цигара. Дръпва, подава цигарата на жената отляво, която е облечена цялата в пайети, има дълга опашка, прикрепена към роклята, и сребърни рога — костюм на дявол. Скръстила е ръце пред гърдите си, под корсета. Пристъпва от крак на крак — сигурно стъпалата я болят, гръбнакът ѝ е леко изкривен. Разглежда помещението без интерес и без очаквания — явно гледката ѝ е позната.
Мислено ѝ нареждам да погледне насам, но очите ѝ се плъзгат по мен, като че ли съм поредната палмичка, поредният стол. Искам го много силно — трябва да се обърне, преди някой мъж да се приближи към нея, преди тя да изчезне. Една от жените с нея — русата с късата пижамка с пухчетата — вече е присвоена, влезе в стъкления асансьор и се изгуби от поглед. Мойра отново завърта глава, сигурно преценява какви са изгледите ѝ. Надали ѝ е лесно да стои така самичка — като на училищна танцова забава, на която никой не я кани. И този път очите ѝ се вкопчват в мен. Вижда ме. Но проявява здравомислие и не реагира.
Взираме се една в друга с празни, безизразни лица. И после тя прави леко движение с глава, леко кимване наляво. Взема цигарата си от жената в червено, пъхва я в устата си и за миг задържа длан във въздуха, разперила и петте си пръста. После ми обръща гръб.
Старият ни знак. Имам пет минути да отида до тоалетната, която явно е някъде вдясно от нея. Озъртам се — няма табелка. Не мога да рискувам да се изправя и да отида където и да било без Командира. Не знам достатъчно, не познавам правилата, може да ме заподозрат.
Минута, две. Мойра започва да се отдалечава, без да се озърта. Може само да се надява, че съм я разбрала и ще я последвам.
Командирът се връща с две питиета. Усмихва ми се, оставя питиетата върху дългата ниска масичка пред дивана, сяда.
— Приятно ли ти е? — пита. Иска му се да е така. В крайна сметка това е развлечение.
Усмихвам му се.
— Има ли тоалетна? — питам.
— Разбира се — отговаря и отпива от питието си. Не ми казва къде се намира.
— Трябва да отида. — Мислено отброявам секундите, не минутите.
— Ето там е — кимва.
— Ами ако ме спре някой?
— Просто им покажи етикетчето и всичко ще бъде наред. Ще разберат, че си ангажирана.
Изправям се, поемам през помещението, клатушкайки се. До фонтана се спъвам и едва не падам. Заради токчетата. Без опората на ръката на Командира губя равновесие. Няколко мъже ме измерват с поглед — според мен по-скоро изненадано, отколкото похотливо. Чувствам се като глупачка. Държа лявата си ръка на видно място пред тялото, свита в лакътя и с обърнато навън етикетче. Никой нищо не казва.
Тридесет и осма глава
Намирам входа на дамската тоалетна. Още има надпис „Жени“ със засукани златни букви. Коридор отвежда до врата, до която на масичка седи жена, която следи кой влиза и кой излиза. По-възрастна жена с лилав кафтан и златни сенки за очи, но въпреки това си личи, че е Леля. Остенът е върху масичката, а каишката е около китката ѝ. Никакви глупости.
— Петнайсет минути — осведомява ме и ми подава продълговато мораво картонче от купчинката на масата. Като в пробните по магазините едно време. На жената зад мен казва: — Ама ти преди малко беше тук.
— Пак ми се ходи — отговаря жената.
— До тоалетна се ходи веднъж на час — скастря я Лелята. — Знаеш правилата.
Жената понечва да възрази плачливо и отчаяно. Аз отварям вратата.
Помня помещението. Има кът за отдих, осветен дискретно в розово, няколко кресла и канапе, тапицирано в лимоненозелена тъкан на бамбукови стебла, отгоре виждам стенен часовник със златна филигранна рамка. Тук не са свалили огледалото — има едно срещу канапето. Тук е важно да знаеш как изглеждаш. През арковиден проход се минава до тоалетните кабинки, също розови, мивките и още огледала.