Няколко жени седят по столовете и на канапето със свалени обувки, пушат. Вторачват се в мен, когато влизам. Във въздуха се усещат парфюм, стар пушек и мирисът на работеща плът.
— Нова ли си? — пита една от жените.
— Да — отговарям и се озъртам за Мойра, която никаква не се вижда.
Жените не се усмихват. Продължават да си пушат, като че ли вършат нещо изключително важно. В съседното помещение жена с костюм на котка от оранжева фалшива козина оправя грима си. Това е животът зад кулисите — мазен грим, пушек, инструментариумът на илюзията.
Колебая се, не знам какво да правя. Не ми се иска да питам за Мойра, не знам дали е безопасно. После някой пуска водата в една от тоалетните и от розовата кабинка се показва Мойра. Олюлява се към мен на високите си токчета. Чакам знак.
— Всичко е наред — казва тя на мен и на другите жени. — Познавам я.
Другите вече се усмихват, а Мойра ме прегръща. Ръцете ми обхващат тялото ѝ, банелите, крепящи бюста ѝ, се впиват в гърдите ми. Целуваме се по едната буза, после по другата. После се раздалечаваме.
— Божичко — възкликва тя и ми се ухилва. — Изглеждаш като вавилонска блудница!
— Нали точно това се очаква от мен — отговарям. — А ти изглеждаш като надрана от котка.
— Да — съгласява се тя и придърпва предната част на дрехата си. — Не ми е в стила, пък и направо се разпада. Да бяха намерили някого, който все още умее да шие такива неща, та да се сдобия с нещо по-прилично.
— Сама ли го избра? — питам. Чудя се дали не го е предпочела пред другите, защото не е толкова крещящо. Поне е само в черно и бяло.
— Не, мамка му, работно облекло. Явно са решили, че съм такова чучело.
Още не мога да повярвам, че е тя. Докосвам ръката ѝ. И се разплаквам.
— Недей — възпира ме тя. — Ще ти се разтече гримът. Пък и няма време. Съберете се малко — казва тя на двете жени на канапето с обичайната си властна безцеремонност и както обикновено, ѝ се разминава.
— И бездруго почивката ми свърши — казва едната жена, която е облечена с бебешко син корсет с жартиери и бели чорапи. Изправя се и се ръкува с мен: — Добре дошла.
Другата жена послушно се отмества и двете с Мойра сядаме. Първата ни работа е да си събуем обувките.
— Какво търсиш тук, по дяволите? — пита ме тя тогава. — Не че не се радвам да те видя, но не е добре за теб. Къде сгази лука? Да не си се присмяла на чурката му?
Вдигам очи към тавана.
— Има ли бръмбари? — питам. Предпазливо търкам очи с върховете на пръстите си. По тях остава черно.
— Сигурно — казва Мойра. — Искаш ли цигара?
— Страшно много.
— Ей — обръща се тя към жената до себе си, — дай една цигара.
Жената ѝ подава охотно — Мойра още умее майсторски да шушка хората. Усмихвам се.
— От друга страна, може и да няма — отбелязва Мойра. — Едва ли им пука какво си говорим. Вече са чували повечето неща, пък и оттук се излиза само в черен микробус. Сигурно го знаеш обаче, след като си тук.
Придърпвам главата ѝ, за да ѝ прошепна в ухото:
— Тук съм временно. Само за тази вечер. Изобщо не трябва да съм тук. Той ме вкара.
— Кой? — прошепва тя в отговор. — Боклукът, с който си? Била съм с него, ужас е.
— Той е моят Командир — обяснявам.
Тя кима.
— Някои го правят, възбужда ги. Все едно се чукат на олтара или нещо подобно — вие нали сте благочестиви съсъди. Харесва им да ви виждат изрисувани. Тъпашка демонстрация на власт.
Не ми беше хрумвало това тълкуване. Прилагам го към Командира, но ми се струва твърде простичко за него, твърде недодялано. Мотивите му със сигурност са по-деликатни. Възможно е обаче суетата да ме кара да мисля така.
— Не ни остава много време — казвам. — Разкажи ми всичко.
Мойра свива рамене.
— Какъв е смисълът? — пита. Но знае, че има смисъл, затова ми разказва.
В общи линии ми каза следното шепнешком. Не го помня съвсем дословно, защото нямаше как да записвам. Попълних празнините, доколкото успях — нямахме много време, затова ми каза само най-главното. Освен това ми го поднесе на два пъти — успяхме да си устроим и втора почивка заедно. Постарах се разказът ми да звучи като нея. Така я пазя жива.
— Зарязах онази дърта вещица Елизабет зад котела, овързана като коледна пуйка. Идеше ми да я убия, наистина си го мислех, но сега се радвам, че не го направих, иначе нещата щяха да са много по-зле за мен. Не можех да повярвам, че толкова лесно се измъкнах от Центъра — с кафявата дреха просто преминах. Не спирах, докато не се изгубих от поглед, все едно прекрасно знам къде отивам. Нямах някакъв грандиозен план, не беше предварително подготвено, както са си помислили, но докато се опитваха да изкопчат истината от мен, си измислих много неща. Така става, когато използват електроди и другите неща. Пет пари не даваш какви ги дрънкаш.