Ходех с изпънати рамене и вирната брадичка, марширувах и се опитвах да реша какво да предприема. Когато разтуриха печатницата, арестуваха много от познатите ми, а допусках, че вече са пипнали и останалите. Сигурна съм, че имаха списък. Глупаво беше да си въобразяваме, че ще продължаваме все така, дори нелегално, дори когато преместихме всичко от офиса по мазетата на хората и в задни стаички. Затова знаех, че не бива да припарвам до някоя от онези къщи.
Имах известна представа къде в града се намирам, но минавах по улица, която не помня да съм виждала преди. По слънцето предположих обаче накъде е север. Все пак имаше някаква полза от скаутските отряди. Мислех да се отправя натам, да опитам да намеря Ярд или Скуеър, или нещо наоколо. Така щях със сигурност да установя къде се намирам. Освен това си помислих, че е по-уместно да се движа към центъра на града, а не да се отдалечавам от него. Щях да изглеждам по-убедително.
Докато сме били в Центъра, бяха поставили още пропускателни пунктове, ама навсякъде. Първият направо ми изкара ума. Завих и най-неочаквано се натъкнах на него. Знаех, че не е добре просто да се завъртя пред очите на всички и да се върна, затова реших да блъфирам като на портата на Центъра — начумерих се, изпънах се като дъска, стиснах устни и гледах право в тях, като че са гнойни рани. Знаеш как гледат Лелите, когато казват „мъж“. Мина по мед и масло, затова направих същото и на останалите пропускателни пунктове.
Само че зверски ми се виеше свят. Разполагах със съвсем малко време, преди да намерят старата кранта и да ударят тревога. Скоро щяха да тръгнат да ме търсят — фалшива Леля, пеша. Опитвах да се сетя за някого, прехвърлях наум познатите си. Накрая се опитах да си припомня каквото успея от списъка с клиентите ни. Бяхме го унищожили, разбира се, отдавна, или по-точно го бяхме разделили помежду си и всяка беше запаметила част от него, преди да го унищожим. Тогава още използвахме пощата, но вече не слагахме логото си върху пликовете. Беше станало твърде опасно.
Опитах да си припомня своята част от списъка. Няма да ти кажа кое име избрах, защото не искам да навличам неприятности на хората, ако вече не е станало. Може и да съм издрънкала всичко, не помниш какво казваш, докато те обработват. Готов си да изръсиш каквото и да е.
Избрах тях, защото са семейна двойка, а при тях е по-безопасно, отколкото при неженените, особено при някой гей. Помнех и обозначението след името им — „кв.“, тоест квакери. За протестните шествия си отбелязвахме и вероизповеданието, ако беше известно. Така можехме да предвидим кой къде ще присъства. Например нямаше смисъл да каним никого, отбелязан с „К“, на протестите за абортите — не че напоследък организирахме много такива. Помнех и адреса им. Изпитвахме се една друга за адресите, важно беше да ги запомним съвсем точно, с пощенския код и всичко останало.
Бях стигнала Мас Авеню и знаех къде се намирам. Знаех къде се намират и те. Вече ме тревожеше нещо друго — ако тези хора видеха Леля да приближава по алеята им, нямаше ли да заключат и да се престорят, че не са у дома? Въпреки това трябваше да опитам, беше единственият ми шанс. Реших, че няма да ме застрелят. Вече беше станало пет часа. Бях изморена от ходене, особено от това войнишко маршируване като Леля, с бастун в задника, а и не бях хапвала нито залък от закуска.
Не знаех обаче, че в онези първи дни съществуването на Лелите и дори на Центъра не е известно на всички. Отначало всичко било тайна, държали го зад бодлива тел. Явно дори тогава не всички са одобрявали случващото се. Затова макар хората да бяха виждали някоя и друга Леля, всъщност не бяха наясно какво правят те. Сигурно са ги мислели за някакви военни медицински сестри. Вече бяха престанали да задават въпроси, освен ако не се налага.
Затова онези хора веднага ме пуснаха да вляза. Жената дойде да отвори. Казах ѝ, че провеждам анкета. Направих го, за да не се изненадва, в случай че някой гледа. Но щом влязох вътре, свалих забрадката и им казах коя съм. Можеха да се обадят в полицията или нещо подобно, съзнавах, че рискувам, но както ти казах, нямах избор. Както и да е, не се обадиха. Дадоха ми някакви дрехи, нейна рокля, и изгорихме униформата на Лелята и пропуска във фурната им. Знаеха, че това трябва да се свърши веднага. Ясно е, че присъствието ми не им допадаше, бяха много напрегнати. Имаха две малки деца, под седем. Разбирах ги.
Отидох до тоалетната — какво облекчение. Имаше вана с пластмасови рибки и всичко останало. После седнах на горния етаж да поиграя с децата и пластмасовите им кубчета, а родителите останаха долу, докато решат как да постъпят с мен. Вече не се страхувах, всъщност се чувствах доста добре. Може да се каже — фаталистично. После жената ми приготви сандвич и кафе, а мъжът каза, че ще ме заведе в друга къща. Не биха рискували да се обадят по телефона.