Там има старици — сигурно си се чудила защо вече няма толкова много старици като преди — Прислужници, които са се провалили и трите пъти, и непоправими субекти като мен. Аутсайдери до един. Стерилни са, разбира се. Ако не са, стават след известен престой. Когато не са сигурни, ти правят дребна операция, за да не стават грешки. Мисля, че става дума и за около една четвърт от мъжете в Колониите. Не всички Полови изменници свършват на Стената.
Всички са облечени с дълги дрехи като онези в Центъра, само че сиви. И жените, и мъжете, ако съдя по груповите снимки. Сигурно целта е да деморализират мъжете — като ги принуждават да носят рокли. Мамка му, мен със сигурност би ме деморализирало. Как издържаш? Общо взето, това костюмче повече ми харесва.
След това казаха, че е твърде опасно да ми дадат привилегията да се върна в Червения център. Щяла съм да действам покваряващо. Казаха, че имам избор: това тук или Колониите. Мамка му, само монахиня би избрала Колониите. Така де, не съм мъченица. Още преди години си вързах тръбите, така че дори нямах нужда от операцията. Тук никоя няма здрави яйчници, иначе разбираш какви проблеми щяха да възникват.
И ето ме тук. Дори ти дават крем за лице. Трябва да измислиш начин да дойдеш тук. Остават ти три-четири добри годинки, преди да ти изсъхне сливката и да те изпратят в костницата. Храната не е лоша, има пиячка и наркотици, ако искаш, и работим само нощем.
— Мойра, не говориш сериозно — казвам.
Вече ме плаши, защото в гласа ѝ долавям безразличие, липса на воля. Наистина ли са ѝ причинили това — отнели са нещо важно, сърцевината ѝ? Как да очаквам да продължи живота си с моята представа за смелост, да го изживее, да действа, след като самата аз не мога?
Не искам тя да става като мен. Да се предаде, да се подчини, да спасява кожата си. А понякога се стига до това. Искам да бъде смелчага, авантюристка, героиня, да се сражава сама. Нещо, което на мен ми липсва.
— Не се тревожи за мен — казва. Сигурно се досеща какво мисля. — Още съм тук, виждаш, че съм аз. Както и да е, погледни на нещата така: не е толкова зле, има много жени. Рай на лесбийките, може и така да се нарече.
Дразни ме, демонстрира ми някаква сила и на мен ми става по-добре.
— Позволяват ли ти? — питам.
— Да ми позволяват ли? Мамка му, насърчават го. Знаеш ли как наричат помежду си това място? „При Йезавел“. Лелите смятат, че и бездруго сме прокълнати, вдигнали са ръце от нас, така че няма значение на какъв порок ще се отдадем, ако на Командирите не им пука какво правим в свободното си време. Пък и те се възбуждат, като гледат жени да го правят.
— Ами другите? — питам.
— Ще го кажа така: не си падат много по мъже. — Мойра отново свива рамене. Може би с примирение.
Ето какво бих искала да разкажа. Бих искала да разкажа историята за бягството на Мойра, този път завинаги. А ако не мога да разкажа това, бих искала да мога да разкажа как тя взриви „При Йезавел“ заедно с петдесет Командири вътре. Искам гибелта ѝ да бъде дръзка и зрелищна, но доколкото ми е известно, не се е случило така. Не знам как е умряла, нито дори дали е умряла, защото повече не я видях.
Тридесет и девета глава
Командирът има ключ от стая. Взел го е от рецепцията, докато аз чаках на диванчето на цветя. Показва ми го лукаво. Трябва да се досетя.
Качваме се в стъкленото половин яйце на асансьора, минаваме покрай обраслите с лози балкони. Трябва да се досетя, че и аз съм на показ.
Отключва вратата на стаята. Всичко е същото, съвсем същото като преди, някога. Завесите са същите — на едри цветя в тон с покривката на леглото, оранжеви макове на кралскосин фон, и по-тънките бели, които да спират слънцето; бюрото и нощните шкафчета, безлични, квадратни, лампите, картините по стените: плодове в купа, стилизирани ябълки, цветя във ваза, лютичета и рунянки в тон със завесите. Всичко е същото.
Извинявам се на Командира за минутка и отивам в банята. Ушите ми пищят от пушека, джинът ме изпълва с апатия. Намокрям кърпа и я притискам към челото си. След малко се оглеждам за малките сапунчета в индивидуални опаковки. Има. От онези с циганката, испански.