Има различни видове свобода, казваше Леля Лидия. Свобода за и свобода от. В дните на анархията беше свобода за. А сега имате свобода от. Не я подценявайте.
Пред нас вдясно е магазинът, където си поръчваме роклите. Някои хора ги наричат „одеяния“ — подходяща дума. А към делата на Господа те и не поглеждат, нито помислят за деянията на Неговите ръце12. Трудно се свиква. Магазинът има голяма дървена табела отвън с формата на златна лилия — „Полска лилия“, така се казва. Вижда се мястото под лилията, където е заличеният запис от времето, когато решиха, че дори имената на магазините са прекалено голямо изкушение за нас. Сега всичко се обозначава само със символи.
Преди „Лилията“ беше кино. Посещаваха го много студенти, всяка пролет организираха фестивал на Хъмфри Богарт с Лорън Бакол или Катрин Хепбърн, самостоятелни жени, които са вземали самостоятелни решения. Носели са блузи с копчета отпред — намек за възможностите да бъдат разкопчани и да ги покажат разголени. Тези жени можели да се разголват, или пък не. Наглед са имали право на избор. Наглед всички имахме право на избор. Бяхме умиращо общество, казваше Леля Лидия, имахме прекалено голям избор.
Не знам кога са отменили фестивала. Явно вече съм била по-голяма. Затова не съм забелязала.
Не влизаме в „Лилията“, а пресичаме платното и продължаваме по пресечката. Най-напред спираме в магазин с друга дървена табела: три яйца, пчела, крава. „Мляко и мед“13. Има опашка, изчакваме реда си две по две. Забелязвам, че днес имат портокали. Откакто Централна Америка беше завладяна от либертеосите, трудно се намират портокали — понякога има, понякога няма. Войната пречи на доставките на портокали от Калифорния, дори на Флорида не може да се разчита, когато има пътни блокади или когато взривят релсите. Оглеждам портокалите — толкова ми се иска да си хапна. Мисля да се върна и да разкажа на Рита. Ще остане доволна. Все ще е нещо, мъничко постижение, ако успея да върна портокалите към живот.
Онези, които са стигнали до гишето, подават купоните си на двамата униформени Пазители от отсрещната страна. Никой не говори много, но се чува шумолене и жените тайно се озъртат: тук, докато пазаруваш, можеш да срещнеш познат, някой, когото познаваш отпреди или от Червения център. Насърчаващо е дори само да зърнеш такова лице. Да можех да срещна Мойра, само да я мярна, да се уверя, че още съществува. Сега ми е трудно да си представя какво е да имаш приятел.
Гленова обаче е до мен, не поглежда. Може би вече не познава никого. Може би са изчезнали всички жени, които е познавала. Или пък не иска никой да види нея. Стои безмълвна и с наведена глава.
Докато чакаме на двойната опашка, вратата се отваря и влизат още две жени, и двете с червените рокли и с белите наочници на Прислужниците. Едната е в напреднала бременност, коремът ѝ е победоносно издут под широката дреха. В магазина настават раздвижване, шушукане, въздишки, неволно извръщаме глава, съвсем открито, за да я огледаме по-добре, пръстите ни сърбят да я докоснем. За нас тя е магично присъствие, обект на завист и желание, жадуваме да сме като нея. Тя е знаме на върха на нашата планина, демонстрира ни какво все още е възможно — и ние можем да бъдем спасени.
Жените в стаята си шушукат, почти говорят — толкова силно е вълнението им.
— Коя е тя? — чувам зад себе си.
— Уейнова. Не. Уорънова.
— Фукла — просъсква гласът, и с право. Жена в толкова напреднала бременност не е длъжна нито да излиза, нито да пазарува. Вече не ѝ предписват ежедневна разходка за поддържане на коремните мускули. Необходими са ѝ само упражненията на пода, дихателните упражнения. Би могла да си остане в къщата. Освен това е опасно да излиза, сигурно пред входа я чака Пазител. Сега, когато жената носи в себе си живот, тя е по-близо до смъртта и се нуждае от специална защита. Току-виж завистта я застигне, няма да е за пръв път. Сега всички деца са желани, но не от всеки.
Може разходката да е нейна прищявка, а те угаждат на капризите, когато работата е толкова напреднала без помятане. Или е една от онези жени — „Хайде, товарете ме, всичко ще понеса!“ — мъченица. Зървам за миг лицето ѝ, когато го вдига, за да се озърне. Гласът зад мен има право. Дошла е да се покаже. Цялата сияе, поруменяла е, наслаждава се на всеки миг.
— Тихо! — нарежда един от Пазителите зад щанда, и ние се умълчаваме като ученички.
Двете с Гленова сме вече на щанда. Подаваме купоните си и един от Пазителите въвежда номерата им в Компорциона, докато другият ни подава покупките, млякото, яйцата. Прибираме ги в кошницата и отново излизаме, минаваме покрай бременната жена и спътницата ѝ, която редом до нея изглежда слабичка, кльощава — всички сме така. Коремът на бременната жена е като огромен плод. Гигантски, дума от моето детство. Положила е длани върху издутината, сякаш да я предпази или сякаш ръцете ѝ черпят оттам топлина и сила.
12
„… а към делата на Господа те и не поглеждат, нито помислят за деянията на Неговите ръце.“ (Ис. 5:12). — Б.пр.
13
„И рече Господ (на Моисея): видях страданието на Моя народ в Египет и чух вика му от разпоредниците му; Аз зная неволите му и отивам да го избавя от ръцете на египтяни и да го изведа от тая земя (и да го въведа) в земя добра и пространна, дето тече мед и мляко“. (Изх. 3:7-8). Вж. също Числ. 16:13-14; Втор. 26:9; Ис. 7:15; Иез. 20:15. — Б.пр.